— Излъга ме, а? — изкрещя извън себе си той.
— Трябваше да ме откриеш, Рамон — отвърна Брук.
Серато вдигна глока, после зърна изтегления назад празен затвор и посегна към джоба си за нов пълнител.
— Ще те убия, кучко! — изрева той.
— Няма да стане — спокойно отвърна Бен и посегна към „Кафявата Бес“, опряна на стената на колибата.
Дулото на мускета беше натъпкано с едрозърнест барут, а пред него имаше малка квадратна торбичка от домашен памук, напъхана плътно навътре с помощта на ръчно направен свредел. Бен издърпа голямото петле максимално назад, взе в ръце дългата тежка пушка и се прицели в Рамон Серато.
Пръстите на някогашния наркобарон напипаха пълнителя в джоба му.
— Застреляй го, Бен! — изкрещя Брук.
Бен отмести пръст от спусъка, наведе дулото към земята и поклати глава.
— Не мога да го застрелям.
— Ха! — изсмя се Серато. — С това ли се надяваш да ме убиеш? — Ръцете му трескаво започнаха да натискат пълнителя, опитвайки да го щракнат на място.
— Не мога да го застрелям, защото съм обещал — добави Бен.
— Какво си обещал и на кого? — Усмивката се стопи от лицето на Серато.
— На един приятел — отвърна Бен и вдигна ръка.
Нико се появи иззад колибата и закуцука към тях. Лицето му беше покрито с кръв от драскотината на главата му, причинена от заблуден куршум. Пламъкът в очите му беше по-ярък от огъня, който поглъщаше околните колиби. Бен мълчаливо му подхвърли „Кафявата Бес“. Нико я улови във въздуха и продължи напред. Серато се втренчи в него и отстъпи няколко крачки.
— Ти?! — изкрещя той и започна да вдига пистолета. Но движението му беше твърде бавно.
— Адиос, копеле мръсно! — изръмжа Нико, опря мускета в рамото си и дръпна спусъка.
Кремъкът изпусна сноп ярки искри, които подпалиха барута. Миг по-късно оръжието изригна с гръмотевичен тътен. Повдигнат във въздуха, Серато отлетя няколко крачки назад, където се стовари по гръб. Дупката в гърдите му беше с размерите на юмрук. Тялото му се сгърчи в предсмъртна агония, после притихна.
Нико захвърли мускета и падна на колене. По окървавеното му лице се затъркаляха едри сълзи. Най-после беше отмъстил за мъртвите си деца и вече можеше да ги оплаче.
Всичко свърши. Хванати за ръце, Бен и Брук оставиха Нико насаме с мъката му.
— Унищожихме цялото село — мрачно промърмори Бен, оглеждайки се наоколо. Облаците бял дим се издигаха високо над джунглата, оцветени в алено от бушуващите пожари.
— Но в замяна на това спасихме половин милион акра земя от тотално опустошение — добави Брук и се притисна плътно в него.
От джунглата започнаха да се появяват индианци. Разнесоха се отчаяни стенания, предназначени за падналите в боя. Но те скоро потънаха в мощния химн на победата, подет от Тупак и неговите бойци. Отец Сколи, Тика и Куси се втурнаха да окажат помощ на ранените. А с настъпването на утрото щеше да започне и възстановяването на селото.
Бен погали косите на Брук и се наведе да я целуне.
— Сега вече готова ли си да поемем към дома?
— Да, Бен — кимна тя. — Готова съм.