— Летъркени.
— Там ме тикнаха в някаква стаичка без прозорци и ме оставиха в лапите на едно гневно и грубо расистко копеле, което ме разпитва повече от час. Оказа се, че именно то води разследването. Никак не беше приятно…
Беемвето прелетя покрай знаците, указващи, че напускат Северна Ирландия и навлизат в Република Ейре. Бен беше служил тук като войник и помнеше тежко охраняваните гранични пунктове, през които хората и автомобилите преминаваха бавно покрай заелите позиция британски войници с пръсти на спусъците. Тези времена бяха отдавна отминали, но споменът за кръвопролитията все още беше жив.
— Как се казва полицаят, който води разследването? — попита той.
— Ханрати. Инспектор Ханрати. Изключително чаровен тип. Излишно е да изтъквам, че нямаха представа за присъствието на Брук в онази кола, преди да им кажа. Отначало ме взеха за някакъв откачалник, а после, преди изобщо да се усетя, започнаха да ме притискат по всякакъв начин. Очевидно решиха, че съм заподозрян. Но както и да е. Когато най-сетне успях да се измъкна от участъка, тръгнах нагоре по пътя и стигнах до едно кафене, където човек наистина може да влезе в интернет. Тогава ми хрумна да те потърся. От Брук знаех с какво си си вадил хляба преди време, знаех и за бизнеса ти днес във Франция. Бог ми помогна да си спомня името на онова място. След това се обадих и някакъв човек на име Джеф ми даде номера на мобилния ти телефон. — Амал направи кратка пауза и сви рамене. — Това е всичко. Изобщо не трябваше да идваме на това проклето място. Виновен съм аз и шибаната пиеса…
— Забрави за шибаната пиеса — поклати глава Бен. — Какво друго можеш да ми кажеш?
— Само това, което видях по телевизията. Когато колата на Форсайт не се появила за снощния купон в голямата къща, хората, които го чакали там, отначало решили, че са го задържали медиите или нещо подобно. Започнали да въртят телефоните значително по-късно, когато от магната все още нямало следа. Обърнали се към полицията чак към полунощ, но там не си мръднали пръста преди сутринта. А колата била открита от някакъв човек, който се прибирал у дома след работа. — Амал се обърна да го погледне и нервно попита: — Но те ще започнат да ги търсят, нали? И ще направят всичко възможно да ги открият.
— Има стандартни процедури — предпазливо отвърна Бен. — Приоритетът е да установят контакт с похитителите. Форсайт е разведен от години, няма деца, нито близки роднини. От това следва, че искането за откуп ще бъде отправено към компанията му. Междувременно полицията трябва да огледа местопрестъплението и да потърси някакви физически доказателства, да снеме отпечатъци, да използва кучета и да изпрати всичко намерено в криминологичната лаборатория за подробен анализ. Те със сигурност ще искат да разпитат персонала в кънтри клуба и да проверят записите на охранителните камери. Същото ще се случи и с фотографите, чиито снимки ще бъдат проверени една по една в търсене на подозрителни хора или на такива, чието място очевидно не е на такова представяне. Ще проверят документацията на местните агенции за отдаване на коли под наем през последната седмица, търсейки клиент, който е заплатил в брой, ще се свържат с Бреговата охрана и ще проверят регистрите на всички плавателни съдове, пристигнали или напуснали местните пристанища. Проверката ще обхване и всички, които в момента се намират там. След това ще поискат подкрепления по въздуха, за да огледат местността за евентуална база на похитителите — празни стопански постройки, неизползвани промишлени сгради. Изобщо всичко, което може да предложи укритие за жертвите.
— Звучи доста внушително — заяви Амал малко по-бодро.
По принцип Бен беше съгласен, че е така, но предпазливостта в гласа му се дължеше на факта, че престъплението бе извършено в един от най-уединените райони на провинциална Ирландия, който в много отношения беше по-затънтен дори от Галоуей, където самият той беше живял в продължение на години. Неглижирано от властите в продължение на десетилетия, това място беше станало известно с наименованието „забравената земя“. Дори в разгара на размириците през 70-те и 80-те години, когато въоръжените набези на ИРА отвъд границата с Република Ирландия бяха ежедневие, тук Гарда нямаше почти никаква работа. Поради тази причина местните ченгета имаха много по-малко опит в сравнение с колегите си в Англия. По всяка вероятност те щяха да поискат екип криминолози от Дъблин, който да поеме разследването.