Казано иначе, Бен щеше да бъде крайно изненадан, ако инспектор Ханрати си бе размърдал задника и бе свършил дори половината от процедурите, които току-що беше описал.
— И накрая, те трябва да разпитат абсолютно всички служители на „Нептун Марийн Експлорейшън“, да изискат разпечатки от телефонните им разговори и да разберат дали някой от тях е бил несправедливо уволнен напоследък или пък е изказвал недоволство от управленския стил на Форсайт — добави той. — В случай като този те трябва внимателно да се запознаят с миналото на жертвата, да търсят по-изявени врагове, да проверят дали Форсайт има някакви финансови проблеми — например дългове от хазарт, опасни и скъпи навици и изобщо всичко, което би стимулирало евентуалното решение сам да организира отвличането си.
— Какво?!
— Случват се и такива неща — промърмори Бен, докато беемвето задминаваше някакъв камион с над сто и петдесет километра в час.
— Не мога да повярвам — въздъхна Амал. — Всъщност изобщо не виждам смисъл в тези неща. Защо някой, който е решил да отвлече Форсайт, ще задържи Брук и Сам? Те не са богати като Форсайт. Никой няма да плати милиони за тяхното освобождение. Може би защото са били свидетели?
— Не — поклати глава Бен. — Свидетелите могат да бъдат разстреляни — както са направили с шофьора на Форсайт. Но има и още нещо. От гледната точка на похитителя заложниците жени предлагат повече шансове и тежест при преговорите. Никой не иска те да пострадат и в повечето случаи откупът се изплаща доста по-бързо. — Гласът му звучеше равно, но казаното му струваше много. Той съжали, че не беше прикрил по-добре най-съкровените си мисли.
— Тежест при преговорите?! Мили боже! — промълви Амал, а ужасът в очите му отразяваше онова, което се въртеше и в главата на Бен. Изтезания. Или нещо по-лошо. — Те няма да ги наранят, нали? Кажи ми, че няма да им сторят нищо лошо, моля те! Нали няма да наранят Брук?
Пръстите на Бен побеляха върху кормилото. Той се опита да спре надигащата се вълна на паника, от която му се искаше да изкрещи и да разбие таблото на колата с юмруци. После тихо каза:
— Ще я прибера обратно.
Ако още е жива, обади се един ужасяващо студен глас в главата му.
8
Нощта постепенно ги обви в черния си плащ, разговорът стихна. Няколко минути по-късно Бен спря колата, изключи двигателя, но остави фаровете да осветяват няколко квадратни метра асфалт отпред.
Амал тръсна глава да прогони вцепенението и погледна към Бен, който проверяваше телефона си.
— Очакваш обаждане? — подхвърли той.
— Да, от един приятел. Казва се Старки — промърмори Бен и сбърчи вежди над дисплея. Обаждане нямаше и той пъхна телефона обратно в джоба си.
— Какво е това място? — попита Амал и погледна през страничното стъкло.
Бен беше твърде зает, за да отговори. Отвори вратата и излезе навън. Нощният въздух беше влажен. Шепотът на океана долиташе някъде отдалече, миришеше на сол.
— Тук са ги отвлекли, нали? — усети се Амал и също слезе от колата, увивайки палтото плътно около себе си.
Бен мрачно кимна. Прииска му се да хукне, но си наложи да поеме с равна крачка към светлините, които се виждаха на стотина метра пред тях. Оглеждаше се във всички посоки, опитваше се да запомни всичко до най-незначителния детайл.
Само след няколко крачки обаче спря и се приведе над следите от гуми, които личаха под светлината на фаровете въпреки мокрия асфалт. Следи от кола, която беше спряла аварийно. Огледа ги внимателно, направи няколко крачки напред и отново спря. Обърна се наляво, където част от пътната настилка беше оградена с жълта полицейска лента. Малко по-нататък се виждаха други следи от гуми. Бяха оставени от автомобил с по-широки габарити, който вероятно беше задминал първата кола, а след това й беше препречил пътя. Имаше и нещо странно. Допълнителните следи от влачене, които почти съвпадаха с онези, причинени от рязкото спиране, сочеха, че превозното средство е било изместено странично. Бен се опита да си представи какво се беше случило.
Наведе се и докосна с пръст мокрия студен асфалт. После го вдигна пред очите си и внимателно огледа миниатюрното парченце боя, залепнало за него. Бяло от едната страна, синьо от другата.
Той го чукна с нокът, изправи се и продължи напред. На трийсетина метра по-нататък, вдясно от пътя, се виждаше заградено пространство, което обхващаше и част от канавката. Именно то беше осветено от ярки халогенни прожектори на високи стойки, от които капеше дъждовна вода. От пътя беше останала свободна само една тясна ивица, маркирана с пластмасови конуси. За евентуалния трафик, колкото и рядък да беше той. Встрани бяха спрели три ленд ровъра с логото на Гарда. Отблясъците от сините светлини подскачаха по неравния терен. Отвъд редицата конуси беше спряла празна патрулка тойота авенсис, а зад нея се виждаха стар воксхол вектра без отличителни надписи и някакъв микробус, който вероятно принадлежеше на екипа криминолози със светлоотразителни жилетки, изследващи голямата поляна вдясно от пътя. Контролният номер на микробуса започваше с буквата „Д“, което означаваше Дъблин. По всичко личеше, че прогнозата му за помощ от централата в далечната столица щеше да се окаже вярна. Но от това изобщо не му стана по-леко.