Не беше учуден и от факта, че ченгетата бяха реагирали цели двайсет часа след инцидента и едва сега започваха операцията по вдигането на катастрофиралия ягуар. Щяха да останат само следите от гуми и купчината метални и пластмасови отломки в подножието на голямата скала встрани от пътя, смътно осветена от въртящата се оранжева лампа на покрива на камиона. Предницата на ягуара беше жестоко смачкана. Беше ясно, че се бе блъснал в скалата с доста висока скорост веднага след като бе поднесъл надясно по мокрия път.
Още по-забележими бяха дупките от куршуми в задната част на колата и разкъсаните задни гуми.
Бен преглътна с усилие. Познаваше добре този вид дупки, причинени от деветмилиметрови куршуми с метално покритие. Беше виждал достатъчно такива коли в различни точки на света, за да определи без колебание, че куршумите са били изстреляни от автоматично оръжие. Беше ясно, че неизвестните нападатели не се бяха поколебали да го използват.
Усети присъствие до себе си и рязко се обърна. Амал стоеше на крачка зад гърба му.
— Мили боже, виж в какво състояние е тази кола! — простена той, докато неколцина мъже укрепваха ягуара върху плоската каросерия на камиона. — Изглежда дори по-зле, отколкото се виждаше по телевизията! Как е възможно някой да…
Оцелее след всичко това, довърши изречението му Бен. При нормални обстоятелства той сигурно щеше да бъде прав. Никой не може да се спаси от подобна огнева мощ.
Освен ако…
— Виждаш ли къде са най-големите поражения? — подхвърли Бен и посочи с ръка. — Огънят е бил насочен към рамата и долната част, а не към купето.
— Какво означава това?
— Означава, че нападателите са искали да спрат колата, а не да избият пътниците в нея. Въпреки че второто е било далеч по-лесно.
Амал кимна, но не изглеждаше убеден.
И Бен се чувстваше като него. Дори не искаше да мисли за количеството олово, което беше надупчило колата, нито пък за шансовете някой куршум да си е пробил път през слоевете стомана, пластмаса и кожа, за да достигне целта си. Но усилията му се оказаха безуспешни. Лицето на Брук продължаваше да е пред очите му. В един момент дори се запита дали някога ще го види отново и неволно потръпна. Дланите му овлажняха, дишането му се ускори.
Направи усилия да се овладее, напомняйки си, че сега не е време за емоции. Или щеше да запази ума си бистър, или щеше да бъде полезен за нея точно колкото полицията.
— Какво правим тук? — попита Амал, който вече трепереше от студа и влагата.
— Исках да видя мястото с очите си.
— Е, нали го видя? Какво следва оттук нататък?
— Изчакай още минутка.
Бен обърна гръб на спътника си и тръгна към местопроизшествието. Сред рядката трева в близост до полицейските ленти стърчеше висока равна скала, която проблясваше под светлините на прожекторите и полицейските автомобили. Той облегна гръб на нея и бръкна в джоба на якето си за смачкания пакет голоаз и очуканата запалка зипо. Запали една цигара, която обаче бързо се навлажни и той я захвърли в краката си. Всъщност изобщо не му се пушеше. Подметката му опря в нещо твърдо и той машинално се наведе да погледне.
Не беше камъче. Той приклекна и започна да опипва с длани мократа трева. Не след дълго откри малкия предмет и го вдигна да го разгледа на светлината.
— Какво намери? — попита Амал и пресече платното.
Бен не отговори. Само стисна предмета в шепата си, прескочи полицейската лента и отново се наведе към тревата.
Гневен вик го накара да се обърне. Към тях тичаше нисък широкоплещест мъж с развян от вятъра шлифер.
— Хей, вие! Това тук е забранена зона, в която се разпорежда полицията!