— Почакай малко, защото версията ми трябва да бъде потвърдена от гениалния ти приятел Ханрати — мрачно се усмихна Бен. — Но това е начинът, по който аз виждам нещата.
— А сега какво? — неспокойно попита Амал. — Какво трябва да се направи оттук нататък?
— Всичко, което е по силите ни — увери го Линч. — Трябва да ни повярваш. А ти — извърна се към Бен тя — трябва да се прибереш у дома и да си починеш.
— Трябва ми само да бъда в течение — поклати глава Бен. — Няма как да ме изолирате. Не искам половин ден по-късно да разбера от телевизията, че има някакво развитие.
Линч замълча.
— Ще направиш ли това за мен, Кей? — погледна я в очите Бен. — Моля те. Не искам чак толкова много.
— Но Ханрати…
— Не е необходимо да знае. Цял живот си е бил невежа, малко повече няма да му навреди.
Линч вдигна картичката, която държеше в ръка.
— Тревожи ме тая работа с тактическото обучение — промърмори тя. — Няма да направиш някоя глупост, нали?
— Ще ми помогнеш ли, ако ти обещая да не върша глупости?
— Ще направя каквото мога — отвърна с леко забавяне Линч.
10
— А сега накъде? — тръшна се на седалката Амал.
— Кънтри клуб „Касълбейн“ — кратко отвърна Бен и завъртя ключа.
Двигателят на беемвето изрева, гумите изсвириха. Купето леко поднесе и се обърна в посоката, от която бяха дошли.
Не се наложи да разпитва Амал за пътя, тъй като вече беше проучил картата. Трябваше да се движат по същото изпълнено със завои крайбрежно шосе, по което снощи беше поел ягуарът. Освен това не изпитваше почти никакво доверие в навигационните умения на спътника си. Бен проследи в огледалото самотната фигура на Кей Линч, която крачеше към Ханрати, после настъпи педала на газта.
Вече наясно със стила му на шофиране, Амал стисна здраво дръжката на вратата и затвори очи.
Не след дълго беемвето беше вече част от дългата процесия превозни средства, които минаваха през осветения портал на кънтри клуба и се насочваха към паркинга. Досадният дъжд най-после беше спрял, а между разкъсаните облаци се виждаше ясно небе, обсипано със звезди. Наоколо нямаше полицейски коли, но това беше нормално. Бен погледна часовника си. Беше взел разстоянието до мястото на отвличането за дванайсет минути. Уоли Ландър вероятно се беше справил за същото време, така че часът на нападението можеше да се определи сравнително точно. В момента беше осем без четвърт. Което означаваше, че Брук бе в неизвестност от двайсет и един часа и четирийсет минути.
Следван от Амал, Бен изкачи стъпалата и бутна тежката врата на фоайето. После спря и се огледа. Дебел скъп килим в червен цвят, претенциозно и малко кичозно обзавеждане, предназначено да впечатли тълпата новобогаташи, отдали се на голфа и тениса. Излъскана дъбова ламперия, солидни витрини с не по-малко излъскани сребърни трофеи. Безшумни вентилатори по тавана, пресъздаващи атмосферата на колониалната епоха. Изкуствени цветя, надничащи от имитации на антични делви. Потокът от двойки на средна и над средна възраст заобикаляше Бен и се насочваше към оживената ресторантска част, вдясно от рецепцията. На вратата ги посрещаше строг и тържествен метрдотел. Животът в кънтри клуб „Касълбейн“ течеше в обичайното си русло. Събитията от предишната нощ сякаш не се бяха случили.
Миризмата на топла храна от ресторанта напомни на Бен, че не беше хапвал нищичко, откакто напусна Франция. Тръсна глава да прогони тази мисъл и продължи навътре във фоайето. Младата жена зад рецепцията намръщено го изгледа. Едва сега той обърна внимание на гостите около себе си, всички облечени в официални костюми и рокли. Перлените огърлици бяха навсякъде. Бен се обърна към Амал и установи, че той пасва на обстановката повече от добре със своето копринено поло и скъпо дизайнерско палто. След това се огледа в близкото огледало. От там го гледаше брадясал тип с разрошена коса, облечен в протъркано кожено яке, избелели джинси и военни ботуши, които никак не се връзваха с дрескода на отбраната публика. Наложи се да забие хладен и настоятелен поглед в лицето на младата жена. Тя побърза да отмести очи.
— Снощи бяхме ей там — прошепна Амал и махна към излъсканата двойна врата в лявата част на фоайето. — Бална зала или нещо подобно. Не си спомням много добре.
Значи е време да освежим паметта ти, помисли си Бен и се насочи към вратата. Рецепционистката отново го изгледа, но никой не направи опит да го спре. Вратата се плъзна встрани. Озоваха се в огромна празна зала със струпани в далечния край маси и тапицирани столове.