— Това е мястото — прошепна Амал и бавно се огледа. — Поне така мисля. Но всичко изглежда различно.
— Това ли е мястото или не? — изгледа го Бен, потиснал нетърпението си с цената на доста усилия. Даваше си сметка, че Амал е не по-малко объркан от него.
— Сигурен съм, че е това. Но са разчистили всичко. Сякаш за да изтрият всякакви спомени от предишната вечер. Полицията не трябва ли да забрани да се пипа каквото и да било? За събиране на доказателства или каквото там трябва…
— Ханрати — изръмжа Бен. — Но дай да не се занимаваме с него.
— Започвам да си спомням — промърмори с присвити очи Амал и наклони глава, сякаш да възстанови картината от предишната вечер. После се обърна и махна с ръка към широкото празно пространство в близост до вратата. — Там беше барът. — На лицето му се появи болезнена гримаса, която би трябвало да означава: Колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре. — Срещу него беше експозицията, скрита зад голяма завеса. Вляво от нея имаше нещо като сцена с лекторска катедра и голям екран. От там произнесоха речите си Форсайт и другият човек.
— Какъв друг човек?
— Някакъв служител на компанията. Зърнах го само за миг, докато търсех Брук.
— Седял си на бара, така ли?
Амал въздъхна и кимна с глава.
— С гръб към всички?
Нова въздишка.
— Спомням си, че беше по-млад от Форсайт. Дребничък, с пясъчноруса коса. Форсайт го представи като… като някакъв мениджър. Шеф на екип водолази или нещо подобно. Казваше се… Не съм сигурен… Бакстър или може би Бейкър.
— Бътлър — поправи го Бен. Беше запомнил името от уебсайта на „Нептун Марийн Експлорейшън“. — Саймън Бътлър. В момента не се интересувам от него. А ти не бързай. Огледай се и виж какво още ще си спомниш. Нещо, което ти се е сторило необичайно или странно. Например някой, който се е въртял около Форсайт или поведението му е било неадекватно.
Бен беше принуден да признае пред себе си, че обикновените наблюдатели нямат никакъв шанс да забележат онова, което е лесно различимо за тренираното око. Особено онези от тях, които бързат да се закотвят на бара.
Амал продължаваше да се оглежда.
— Не знам — промърмори той. — Тук беше пълно с народ. Журналисти, фотографи… Не бях присъствал на подобно нещо. Нямаше как да знам кое е странно и кое не. — Замълча за момент, после унило добави: — Но ако трябва да бъда честен, не обръщах особено внимание. Бях прекалено зает да давя жалките си проблеми в джин с тоник. А през това време Брук… Бедната Брук… Какво се случи с нея, по дяволите? Вината е моя. Изцяло моя! — Той зарови пръсти в косата си и притисна клепачи с палци. Дишаше разпокъсано, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.
— Никой не те обвинява — поклати глава Бен. — Вземи се в ръце и се концентрирай. Иначе няма как да ми помогнеш! — Усети, че говори прекалено грубо и побърза да смекчи тона: — Искаш ли да отскочим до бара? Приличаш ми на човек, който се нуждае от едно питие.
— В никакъв случай! — тръсна глава Амал. — Кълна се, че никога повече няма да близна твърд алкохол!
Бен с мъка потисна собственото си желание да пресуши всички налични в заведението питиета. Не виждаше друг начин да забави темпото и да прогони натрапчивите мисли, които отказваха да напуснат главата му и заплашваха да го побъркат.
— Е, добре — кимна той и извади ключа на беемвето от джоба си. — Да се махаме от тук.
— В къщата за гости ли отиваме? — попита Амал, след като излязоха навън и тръгнаха към колата.
Бен стисна зъби. Желанието му за бързи действия оставаше все така силно.
— Още не — процеди той, натисна дистанционното и се настани зад волана. — Трябва да поговоря с някои хора.
— Какви хора?
— В „Карик Манър“.
— Но как ще го открием?
— В днешно време има едно нещо, наречено „Гугъл Мапс“. Мислех, че вие, писателите, се оправяте с тия работи.
— Аз не съм сред… — започна Амал, после седна на мястото си и затръшна вратата. — Всъщност няма значение.
Телефонът на Бен иззвъня, когато се намираха на пет-шест километра от кънтри клуб „Касълбейн“. Той го измъкна от джоба си и го включи, без да вдига крак от газта.
— Благодаря, че отговаряш на обаждането ми, Майк.
— Никакъв проблем, приятелю — отвърна грубият стържещ глас от другия край на линията. — Разбрах, че имаш неприятности, и много съжалявам да го чуя. Но както и да е. Поразрових се и стигнах до информацията, която ти трябва. Но не казвай на никого, защото ще ми изпържат задника.