— Оценявам го — отвърна Бен. — Слушам те.
— Преди четири години „Нептун Марийн Експлорейшън“ е сключила застраховка за отвличане и откуп със застрахователната агенция „Рочестър и Саундърс“. Най-вероятно е станало, след като са се разминали на косъм с нападение на сомалийски пирати в Аденския залив, където са провеждали операция по изваждането на някакъв потънал кораб. Или просто са решили да се застраховат за в бъдеще. Брокер по тази сделка е бил алчното копеле Рони Галоуей.
— Не го познавам. Какво е покритието?
— Дванайсет милиона. Мога само да ти кажа, че това са много пари.
— Наистина са много — кимна Бен. — Дължа ти услуга, Майк.
— Може би две. Желая ти късмет, приятелю.
Бен прекъсна връзката. Познаваше много добре „Рочестър и Саундърс“, макар и само като име. Оперираща от една стъклена кула в центъра на Лондон, тази агенция беше един от големите играчи в застраховането, предлагайки полици за отвличане и откуп на високорискови корпоративни мениджъри, ВИП персони и други потенциални обекти на посегателство по света.
Той отдавна знаеше, че отвличането с цел откуп е процъфтяващ бизнес, при това не само за хората, които го практикуват, но и за онези, които предлагат защита срещу него. Много преди да се откаже от активна оперативна работа и да се премести във Франция, където основа „Льо Вал“, той беше получавал поръчки да преговаря от името на различни застрахователни компании, да поддържа контакт с похитителите с цел получаването на категорични доказателства за живота и здравето на техните жертви, а също и да направи всичко по силите си за тяхното бързо освобождаване.
От време на време се налагаше да използва и други средства — не чак толкова мирни, а още по-малко законни — за да постигне крайната си цел. В тези случаи застрахователните компании нямаха никакво участие. А официално и всички останали. Това беше същинската работа на Бен — да разреши проблемите с бързи и конкретни действия.
Голяма част от служителите в тези компании бяха бивши военни, а някои като Бен идваха направо от САС и други специализирани формирования. Например Майк Старки, който имаше двайсет и две години стаж в Лондонската градска полиция, преди да избере друга кариера. Тези хора се познаваха отлично помежду си, пътищата им често се пресичаха по най-горещите точки на света, а нерядко и се сблъскваха един с друг в барове и нощни клубове, известни като свърталища на информатори и криминални типове от най-различен калибър. Тяхната общност беше странна, затворена и дори нелегална, тъй като в някои страни получаването на пари срещу освобождаването на похитени хора се смяташе за равнозначно на печалбата от самия акт на отвличането. Част от тези хора се съсипваха от постоянния стрес, други се озоваваха от погрешната страна на релсите, трети биваха убити или се превръщаха в мишени за похищение. А други просто се уморяваха от този начин на живот и сядаха зад бюрата.
Майк Старки беше от последните. Понастоящем запълваше една малка и безопасна ниша като брокер в Лондон, световната столица на отвличанията с цел откуп, и посредничеше между клиенти, които отчаяно се нуждаеха от полица срещу отвличане, и група застрахователи, чиято колективна печалба от тази дейност възлизаше на 150 милиона паунда годишно. Въпреки това тези хора бяха изключително стиснати и обикновено не приемаха да покрият дори пени от исканията за изплащане на полицата, които не бяха чак толкова рядко явление. Бизнесът процъфтяваше, а хората като Старки доволно плуваха на гребена на вълната.
Някои критици обясняваха космическата популярност на полиците с ужасяващите темпове, с които се разширяваше търговията с човешкото нещастие в световен мащаб, а застрахователите просто насърчаваха потенциалните похитители с нечувани досега финансови оферти. Едно мнение, с което Бен нямаше как да не се съгласи — разбира се, в личен план.
— Това ли беше обаждането, което очакваше? — попита Амал.
— Да — кимна Бен. — Един мой контакт в Лондон.
Амал изчака продължението, не го получи и подхвърли:
— Винаги ли си толкова открит и разговорлив?
— Аха — отвърна Бен. — Аз съм заклет бъбривец.
После натисна газта още по-яко.
11
В осем и двайсет и седем вечерта колата на Бен и Амал спря на посипания с чакъл паркинг пред „Карик Манър“. Огромната внушителна сграда беше в края на частен път, изпълнен със завои. Входът беше ярко осветен.