Бен слезе от беемвето и веднага забеляза същия автомобил на Гарда, който беше видял на крайбрежния път. Минавайки покрай него, той докосна с пръсти предния капак и установи, че двигателят е още топъл.
— Ханрати — процеди той, обръщайки се към Амал.
— Там горе искрено се надявах, че виждам тоя тип за последен път — простена драматургът.
Входната врата на къщата се оказа отключена, а огромното фоайе зад нея — празно. Бен спря и се ослуша. От една отворена врата в дъното на дългия коридор долитаха приглушени гласове и той тръгна натам, следван от Амал. Гласовете се усилиха, насочвайки ги към друга врата. Бен предпазливо надникна.
Някогашната трапезария бе превърната във временен щаб на полицията. Вътре имаше най-малко петнайсет души, въздухът беше неприятно топъл и вонеше на изветряло кафе, пот и страх. Атмосферата беше напрегната. Хората крачеха напред-назад и си подхвърляха гневни реплики. Никой не обърна внимание на Бен и Амал.
В центъра на глъчката беше един телефон, поставен върху блестящата дълга маса. Поне половин дузина хора с костюми не отделяха поглед от него.
Бен разпозна няколко лица от уебсайта на „Нептун Марийн Експлорейшън“. Беше ясно, че компанията е изпратила в Ирландия голяма част от висшите си мениджъри. Един от тях, едър мъж с широки рамене и оплешивяваща глава, беше Джъстин Максуел. Довчера първи заместник на сър Роджър Форсайт, а днес най-старши ръководител на компанията, той явно не харесваше своите нови отговорности. Беше опрял лакти на масата и не сваляше очи от телефона. Сякаш се надяваше да го подчини и да го накара да звънне единствено със силата на волята си.
Погледът на Бен се плъзна по наличната техника. Обикновен сплитер захранваше дигитално записващо устройство, оборудвано с допълнителни слушалки, които даваха възможност на полицията да слуша евентуалните обаждания на живо. До него имаше два лаптопа — единият за проследяване на всяко обаждане с помощта на GPS устройство, независимо дали е излъчено от джиесем с предплатена карта, или от стационарен телефон. Предназначението на другия беше да приема евентуалните имейли или видеоклипове на заложници с качулки и опрени до главите оръжия. В общи линии техниката беше доста оскъдна, но проблемът не беше в това.
Всъщност проблемите бяха два. При това фундаментални. Първият: отчитайки досегашното поведение на похитителите, те едва ли бяха от хората, които ще позволят да бъдат лесно проследени. В днешно време трябва да си идиот, за да отправиш искане за откуп по стационарен телефон, още по-малко пък по мобилен, който вече си използвал. Засичането на подобни обаждания е детска игра и по тази причина похитителите прибягват до един прост, но много ефикасен трик: просто подхвърлят използвания телефон в каросерията на някой тир, който отвежда полицията в точно обратната посока.
Вторият проблем беше далеч по-обезпокоителен, защото беше свързан с времето. Бен въздъхна и погледна часовника си.
Наближаваше осем и половина. Лошо.
Трети лаптоп беше отворен на една от страничните маси, заобиколена от група хора. На екрана му беше сайтът на Би Би Си Нюз, по който течеше новината с всички колоритни подробности: надупчения от куршуми ягуар, няколко кадъра на кънтри клуб „Касълбейн“, кораба „Трайдънт“, собственост на НМЕ, плюс снимките на жертвите, подредени по значимост. Най-голямата беше на Форсайт, следвана от тези на Уоли Ландър и Саманта Шелдрейк. Най-отдолу беше добавена фотографията на Брук. Ченгетата бяха подбрали точно онази, която Брук беше подарила на Бен за включването й в сайта на „Льо Вал“. След раздялата им Бен често я гледаше. Сега просто не можеше.
Ханрати и Кей Линч стояха в дъното на стаята. Никой от двамата не беше забелязал появата на Бен и Амал, защото вниманието им беше насочено към слаб мъж с пясъчноруса коса, който крещеше нещо. Бен го позна. Беше Саймън Бътлър, ръководителят на водолазния екип на „Нептун“. Човекът изглеждаше напълно разбит от стреса — бледо изпотено лице, зачервени очи, мокра от пот коса и риза. Говореше леко завалено, сякаш беше злоупотребил с някакъв алкохол.
— Защо Скотланд Ярд все още ги няма? — крещеше той. — Какво изобщо се случва тук?!
Ханрати обидено отвърна, че контактите с английската полиция са негова работа, че всичко е под контрол и че хората му отлично знаят какво правят. Линч мълчеше и гледаше в обувките си.