— Бен? — обади се един глас. — Бен Хоуп?
Бен се обърна и видя едно доста променено, но все още познато лице сред навалицата.
— Здрасти, Мат.
Мат Уебстър беше един от активните преговарящи по времето, когато Бен все още беше на редовна служба. Очевидно все още не беше решил да седне зад бюрото, въпреки че външният му вид подсказваше по-скоро обратното. Косата, която му беше останала, отдавна беше придобила сребрист цвят.
Стиснаха си ръцете и Бен набързо го запозна с Амал.
— Колко години не сме се виждали? — подхвърли Уебстър. — Шест?
— Седем — поправи го Бен. — В Лахор.
— Господи, Лахор! — поклати глава Уебстър. — Как да го забрави човек?
Преди седем години богат доктор с отлична частна практика в Кент на име Шезад беше сключил застраховка срещу отвличане с една от водещите компании в бранша, а след това беше заминал за Пакистан, за да посети близките си. Но малко след кацането си беше отвлечен от банда въоръжени мъже, които не си поплюваха. Искането за откуп дойде след броени дни, подхвърлено от движеща се с висока скорост кола в комплект с един от пръстите на краката му. След ДНК експертизата, която установи, че пръстът действително принадлежи на доктор Шезад, застрахователите изпаднаха в паника и изпратиха на терена цял полк преговарящи, сред които бяха както Бен, така и Уебстър.
Преговорите вървяха сравнително добре, но в един момент пакистанската полиция успя да проследи телефона, който бяха използвали онези кретени, и реши да щурмува убежището им рано сутринта. С два БТР-а. При последвалата престрелка загинаха няколко униформени полицаи, но и цялата банда заедно с отвлечения доктор. Този инцидент беше само един от случаите, които убедиха Бен да не включва полицията при разследването на отвличания, независимо в коя държава са станали.
— Значи си тук като представител на „Рочестър и Саундърс“ — подхвърли Бен.
— Да, заедно с колегата Дейв Хюз — отвърна Уебстър и махна към един мъж в другия край на стаята. После на лицето му се изписа учудване. — А ти какво правиш тук? Чух, че вече си в частния бизнес.
— Правилно си чул — кимна Бен. — Тук съм по лични причини. Заради Брук Марсел, с която…
Изречението остана недовършено.
— Не думай! — пребледня Уебстър. — Много съжалявам!
— Какво е положението, Мат? Все още няма контакт, нали?
Бен отгатна отговора още преди да довърши въпроса си. Един поглед към посърналите хора наоколо беше достатъчен, за да разбере това, за което беше дошъл.
— Нищичко — поклати глава Уебстър. — Нула.
Бен би могъл да го попита дали мисли това, което мисли и самият той, но нямаше смисъл. Видя го в очите на някогашния си колега.
Не каза нищо. Часът беше осем и трийсет и две. Той погледна към мълчаливия телефон. Джъстин Максуел продължаваше да го фиксира с поглед, без да мигне. В същия миг инспектор Ханрати, най-после успял да се освободи от гневния Саймън Бътлър, ги забеляза.
— Бедата идва — промърмори полугласно Амал, докато Ханрати заобикаляше дългата маса и се насочваше със стиснати юмруци към тях.
— Пак ли вие?! — изръмжа той. — Нали ти казах да стоиш настрана, Хоуп? Вратата е ей там!
— Защо не вървиш да се шибаш, Ханрати? — тихо попита Бен и закова поглед в очите му.
— Какво?! — пребледня полицаят. — Я повтори!
— Чу ме много добре — леко повиши тон Бен. — Разполагаш с три секунди да изчезнеш от погледа ми, преди да съм те изхвърлил през прозореца!
От другия край на стаята Кей Линч му хвърли красноречив поглед. „Нали те предупредих, че се държиш глупаво?“ — казваше той.
Нивото на глъчката спадна до полугласно мърморене, хората започнаха да се оглеждат. Очите на Ханрати сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Трите секунди изтекоха. Той шумно преглътна и отстъпи крачка назад, подготвяйки се да отвърне на удара. Но Джъстин Максуел го изпревари.
— Някой ще бъде ли любезен да ми обясни кой е този джентълмен? — попита той.
— Аз го познавам — обади се Мат Уебстър. — И гарантирам сто процента за него.
Ханрати изригна в яростни протести.
— Ще ти го кажа по друг начин, приятелю — хладно го изгледа Уебстър. — Ако ти беше отвлечен, щеше да се молиш на Господ този човек да е на твоя страна!
— Моите уважения, сър, но си мисля, че той може да ни бъде полезен — обади се Линч, обръщайки се към Ханрати. — Просто защото има повече опит в тези неща, отколкото всички ние, взети заедно.