— Например?
— Доколкото ми е известно, съкровището на „Санта Тереза“ струва доста повече от дванайсет милиона.
— Какво намеквате? Че някой е използвал сила срещу сър Роджър, за да се добере до съкровището?
— Освен ако не е самият той.
В стаята се възцари смаяно мълчание. Изминаха няколко секунди преди Максуел да тръсне глава.
— Абсолютно изключено! — отсече той. — Освен това дори Роджър няма пълен достъп. Всеки един предмет, изваден от този кораб, се намира на сигурно място и под ключ.
— Може би има нещо друго — отвърна Бен. — Нещо, за което не знаем, за разлика от Форсайт.
— Това е само догадка — отсече Максуел.
— На този етап разполагаме само с догадки — отвърна Бен. — Със сигурност знаем едно: докато стоим тук и зяпаме телефона на оная маса, извършителят е някъде далече и си умира от смях.
— Е, и?
— Значи работата трябва да се свърши по трудния начин — рече Бен. — Трябва да открием и задържим престъпниците. Което по принцип е работа на Ханрати. Отделен въпрос е дали той има качествата да я свърши.
— Няма да търпя повече! — изкрещя извън себе си Ханрати. — Не може някакъв непознат да се меси в разследването и да подхвърля някакви абсурдни обвинения! — Той насочи пръст към Бен. — А ти, Хоуп, можеш да се считаш за късметлия, че още не съм те арестувал за възпрепятстване на правосъдието и отправяне на заплахи към полицейски служител. Сержант, разкарай тоя тип от очите ми!
Линч се поколеба, но нямаше как да не изпълни заповедта на прекия си началник. Тя пристъпи към Бен, очите й гледаха виновно.
— Я задръжте малко! — отново вдигна ръка Максуел. — Този имот е нает от „Нептун Марийн Експлорейшън“. Тук не е извършено престъпление и по тази причина вие, инспекторе, нямате право да гоните когото и да било. Господин Хоуп е добре дошъл, а аз очаквам от него всичко, което би ни помогнало да излезем от тази ужасна ситуация. — Той се обърна към Бен и добави: — Господин Хоуп, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми позволите официално да прибегна до вашите услуги.
— Благодаря, но нямам интерес да бъда включен във ведомостите на компанията ви — поклати глава Бен. — Вече споменах, че съм тук по лични причини.
— Съжалявам да го чуя — повдигна рамене Максуел и му подаде една визитка. — Това тук е личният ми номер. Моля, обадете се, в случай че промените решението си.
Бен прибра картичката и се обърна към Линч.
— Няма нужда да ме изпращате, сержант. Така и така си тръгвам.
— Какво ще правим сега? — попита Амал, когато излязоха навън и тръгнаха към колата.
— Не знам, Амал — въздъхна Бен. — В този момент наистина не знам какво да правя.
12
По обратния път към къщата за гости мълчаха през цялото време. Когато пристигнаха, Бен взе сака от задната седалка и последва Амал по стълбите. Госпожа Шенан не се виждаше никъде, но отгоре се чуваше работещ телевизор. Бен беше доволен, че не се налага да говори с когото и да било.
Амал го поведе към първия етаж, показа му стаята на Брук, а след това промърмори, че има нужда да остане сам. Влачейки крака като старец, той влезе в стаята си и затвори вратата.
Бен остана известно време в коридора, после протегна ръка и натисна бравата. Бавно бутна вратата, събра сили и влезе.
Тя не беше от жените, които прекаляват с парфюма, но въпреки това във въздуха се долавяше познатият свеж аромат, който го накара да се почувства странно дезориентиран и почти сигурен, че ще я види седнала на леглото. Но нея я нямаше там.
Разбира се, че я нямаше. Болезнената действителност се стовари върху него с нова сила. Връхлетя го умора.
Къде си, Брук?
Прииска му се да изкрещи на висок глас тези думи, но в момента можеше само да шепне.
Той свали сака от рамото си, съблече коженото яке и се огледа. Пътната чанта на Брук лежеше на пода до някакво кресло. Ципът не беше затворен. Очилата за четене с тънки рамки, които понякога използваше, бяха поставени на нощното шкафче. До тях лежеше разтворен роман на автор, който харесваше. Върху възглавницата се виждаше старателно сгънато долнище на екипа за бягане, което използваше за спане, редом с леко избелялото горнище на любимата й пижама.
Сега, когато я нямаше, тези вещи изглеждаха неразделна част от нея. Бен протегна ръка и ги докосна. После се отдалечи от леглото и влезе в малката баня. На плота до мивката стояха част от вещите й, които полицията не беше счела за нужно да прибере — тоалетна чантичка, бурканче с крем за лице и още няколко дреболии, които му бяха познати от банята в „Льо Вал“ и апартамента й в Ричмънд. Те излъчваха неповторимата топлина на нейното присъствие, което го караше да се чувства щастлив, че е жив.