Сега имаше единствено празнота.
Лицето й беше пред очите му. Непрекъснато си спомняше последната им среща. Изпитваше дълбоко съжаление за глупавите спорове помежду им. Тя трябваше да е при него в „Льо Вал“, далече от всичките тези бъркотии. А може би той трябваше да бъде с нея тук, в Ирландия, вместо Амал. За да й вдъхне сигурност, за да я защити.
Беше длъжен да вярва, че е жива. Мисълта за обратното беше просто непоносима.
Не трябва да бъде обратното. Не бива.
Бен погледна към овалното огледало. Почти не разпозна лицето, което го гледаше от там — бледо, изпито, с отчаян поглед. Гърдите му изведнъж се стегнаха от огнената топка на яростта. Всъщност не беше ярост, а нещо повече. Омраза. Дива омраза срещу онези, които бяха извършили това. Които я бяха отвлекли по този гаден начин. Ако я наранят… Ако й сторят нещо… Замахна с юмрук и образът му в огледалото се разкриви в ситната паяжина на пукнатините.
Парчетата стъкло изтракаха в мивката. Той погледна окървавените си кокалчета. Не изпитваше никаква болка. Сякаш някой я беше отстранил с ръка от физическото му тяло.
Къде си, Брук?
Бен избърса кръвта с къс тоалетна хартия, хвърли я в тоалетната, пусна водата и се върна в стаята. Изключи централното осветление и щракна нощната лампа. После клекна над сака си, дръпна ципа и започна да рови вътре. След малко извади плоска метална бутилка. Разклати я, сякаш да се увери, че вътре има достатъчно уиски, отпусна се на ръба на леглото и развинти стоманената капачка. Изпита желанието да изпие на един дъх по-голямата част от съдържанието, но се овладя навреме.
Не. Това не е начинът. Това няма да я върне. Завинти капачката и хвърли плоската бутилка обратно в сака.
После в главата му се появи ужасната мисъл, която го блъсна с такава сила, че ръката му отново посегна към бутилката.
Ако не става въпрос за откуп, защо е всичко това?, прозвуча в съзнанието му гласът на Джулиан Максуел.
А след това се появи и собственият му отговор, под формата на далечно ехо: Трябва да направите преоценка на цялата ситуация… Трябва да вземете под внимание и други причини…
Ами ако всички грешим? Ако възприемаме ситуацията по напълно погрешен начин? Аз, полицията, ръководството на компанията, Амал? Какво би се случило тогава? Ами ако изобщо не става въпрос за Роджър Форсайт? А мишената на похитителите е била съвсем друга?
Например Брук?
Тази мисъл беше толкова шокираща, че го накара да загуби ориентация. Но беше възможна. Налудничава, но възможна. Форма на някакво отмъщение, насочено към него. Болно и извратено наказание за нещо, което беше извършил в миналото. Организирано от някой роднина на човек, когото беше убил или вкарал в затвора. Например брат на Джак Глас, ако изобщо имаше такъв? Или от някой от многобройните врагове, които си беше създал през годините? Оцелял въпреки всичко и на свобода?
Но ако бе така, нима похитителят нямаше да пожелае да сподели истината с него просто за да му причини допълнителна мъка? Нямаше ли да го потърси в „Льо Вал“?
А може би са го направили, изведнъж си помисли той. Може би обаждането е дошло след отпътуването му. Може би в този миг телефонът в празната му къща звъни, може би самотният компютър вече сигнализира за постъпващ имейл.
Я се овладей!, гневно си заповяда той. Джеф е там и щеше да те предупреди, ако има нещо.
Но мисълта си остана. В комбинация с ужасните видения, които продължаваха да се въртят в главата му.
— Ще те открия, Брук — каза на глас той. — Ще те…
Гласът му заглъхна. Бен отпусна глава върху възглавницата на Брук и стисна дрехите й. Като дете, което търси успокоение. Погледът му се замъгли, сълзите му започнаха да мокрят горнището на пижамата. Болката стана непоносима.
Остана свит върху леглото в продължение на почти цял час, забил поглед във вратата. Молеше се тя да се отвори, Брук да влезе и да му се усмихне. Но времето течеше, а вратата си оставаше затворена. Той протегна ръка и изключи нощната лампа. Дълго остана неподвижен в мрака с широко отворени очи. После бавно потъна в неспокойна дрямка.