Когато се събуди, в стаята продължаваше да цари пълен мрак. Телефонът вибрираше в джоба на джинсите му. Той се надигна с разтуптяно сърце, запали лампата и грабна пулсиращия апарат. Това е той, обади се един глас в съзнанието му. Моментът на разплатата.
Но насреща нямаше никой. Никакъв тайнствен глас от миналото, който да придаде плът и кръв на най-ужасните му кошмари. Беше просто сигнал за постъпил есемес.
Текстът беше изпратен от Кей Линч. Сърцето му почти спря, когато прочете първите думи:
Мисля, че трябва да знаеш. Открихме трупове.
13
Според координатите в краткото съобщение мястото се намираше само на няколко километра от местопрестъплението, дълбоко в хълмистата вътрешност на националния парк „Гленвех“, в местност с котловини и езера, известна като Отровената долина.
От получаването на есемеса на Линч бяха изтекли двайсет и седем изпълнени с напрежение минути. Оставаше само час до настъпването на зората, чиито алени пламъци щяха да обагрят заоблените хълмове. В последния момент Бен успя да зърне сините светлини на полицейските коли, които се появиха внезапно сред полегатите дъждовни струи. Скочи на спирачката. Беемвето поднесе и закова на сантиметри от бронята на последната от тях.
На тревистия склон, намиращ се на около петдесет метра от пътя, се виждаше самотна каменна постройка. Преди век или два тази примитивна структура е била използвана за овчарски заслон, но в днешно време очевидно се беше превърнала в убежище на скитници и наркомани.
Това беше мястото. От единственото прозорче струеше слаба светлина. Тъмни фигури, облечени в светлоотразителните якета на Гарда, влизаха и излизаха през тясната врата. По склона се беше проточил сноп дебели кабели, които изчезваха в големия ван на криминолозите — същия, който Бен вече познаваше от мястото на отвличането.
— Там вътре е Брук, нали? — прошепна Амал. Очите му бяха зачервени и подпухнали.
— Още не знаем това, Амал — процеди през зъби Бен.
До последния момент беше твърдо решен да не буди драматурга и да не го взема със себе си. А сега вече съжаляваше, че беше променил решението си.
— Но то е очевидно, аз го усещам! — проплака Амал. — О, боже!
Бен изключи двигателя и отвори вратата.
— Стой в колата! — заповяда той.
— Сигурно се шегуваш! Идвам с теб!
— Казах стой в проклетата кола! — свирепо просъска Бен.
Не знаеше какво има в постройката, но не искаше Амал да го вижда. Изскочи от беемвето и хукна по хлъзгавата пътека нагоре. Врата нямаше. Вместо нея тъмнееше само един правоъгълник от големи, покрити с мъх камъни. Той се втурна вътре. След дългата зима от пръстения под се излъчваше миризма на влага. Но имаше и друга, която беше по-силна от нея. Миризмата на смъртта.
Беше пълно с хора, които щъкаха напред-назад под светлината на ярки прожектори. Бяха тук най-много от четирийсет и пет минути, изчисли Бен. Той почти се сблъска с Кей Линч, която изглеждаше изтощена и адски бледа.
— Извинявай, че ти изпратих толкова кратко съобщение, но ми беше трудно да се откъсна от Ханрати — тихо рече тя.
— Къде са? — попита задъхано той.
Причината за напрегнатото му дишане не бяха петдесетте метра, които беше пробягал нагоре по хълма.
— Ей там — махна към далечния ъгъл Линч.
Бен напрегна поглед, но видя единствено гърбовете на криминолозите, които се бяха струпали над нещо. Или някого.
— Гледката не е от приятните. Сигурен ли си, че…
Бен вече я беше оставил зад себе си и си пробиваше път навътре. Когато разбута двамата униформени пред себе си и най-сетне видя онова, което изследваха криминолозите, сърцето му се беше качило в гърлото.
— Открил ги е някакъв фермер, който живее отвъд близкия хълм — обади се зад гърба му Линч. — Тръгнал да търси някаква загубена овца, но кучето му подушило кръвта и хукнало насам. В момента горкият човечец е в болницата, където докторите се опитват да го извадят от шока.
На пода бяха проснати телата на мъж и жена. Жената беше паднала по очи. Беше облечена със зелена жилетка върху червена рокля. Босите й крака бяха неестествено подгънати, едната обувка липсваше. Синкавият цвят на кожата й беше доказателство, че е мъртва от доста време. Дясната част на главата й беше отнесена от куршум, изстрелян от много близко състояние. Русата й коса беше подгизнала от кръв, сред които белееха парченца мозък.