— Саманта Шелдрейк, личен асистент на Форсайт — каза Линч.
Главата на Бен се замая до такава степен, че се наложи да облегне гръб на каменната стена. Същевременно беше бесен за прекалено краткия есемес. Би могла да му спести изтезанията през последния половин час. Но странната смесица от облекчение и ужас му попречи да заговори. Няколко секунди по-късно дишането му постепенно се нормализира и той насочи вниманието си към втория труп.
Роджър Форсайт продължаваше да бъде разпознаваем благодарение на многобройните си снимки, въпреки че в смъртта изглеждаше доста по-различен. Може би защото тази смърт бе изключително страшна. Лицето му беше разкривено в агония и ужас. Зениците му бяха изцяло обърнати под клепачите и белите му очни ябълки гледаха в тавана. Огнестрелна рана липсваше. Форсайт беше умрял по друг начин. Много, много по-страшен.
Защото беше без ръце. Някой ги беше отсякъл на няколко сантиметра над китките и ги беше захвърлил на пода. От количеството кръв, оплискало каменните стени и попило в дрехите му, можеше да се съди, че това е било направено, докато все още е бил жив. Труповете не кървят толкова много.
По всичко личеше, че двойната ампутация е била извършена с нещо много тежко и много остро — най-вероятно брадва или касапски сатър. Шокът от подобна интервенция може да бъде фатален, но невинаги.
По времето на службата си в специалните части Бен беше виждал достатъчно оцелели нещастници без ръце и крака, станали жертва на военните извращения в редица африкански държави. Те бяха живото доказателство, че човешкият организъм е в състояние да издържи и най-бруталните актове на обезобразяване. По тази причина беше убеден, че не отсечените ръце са довели до смъртта на сър Роджър Форсайт. Затова се зае да изследва съпътстващите признаци — прокажено бледата кожа, гротескните отоци, увисналия от устата език. Изключителна болка, пълзяща мускулна парализа и асфиксия. Може би час до смъртта, може би два. Лош край. Извършителите на това отвратително престъпление очевидно бяха искали този човек да страда. И го бяха постигнали.
— Бил е отровен — обяви Бен.
— В Отровената долина — мрачно се усмихна Линч. — На някой това му се е сторило добра шега. Май ще излезеш прав за цялата ни теория относно отвличането.
Но заедно с нея изчезваха и всякакви шансове за освобождаването на Брук по най-простия начин — като се плати откупът, който похитителите биха поискали за Форсайт. Дори ако се окажеше, че исканите пари за жените надвишават покритието на застраховката, Бен беше готов да продаде „Льо Вал“ и да стигне до просешка тояга, но да върне Брук жива и здрава.
За съжаление, и тази надежда умря. Вече беше сигурен, че тя също е мъртва. Тялото й щеше да бъде намерено някъде другаде от случаен минувач. Това предстоеше да се случи през следващите часове, дни или седмици. Или пък, направила опит да избяга, в момента лежеше в някоя канавка, безпомощна и на крачка от смъртта.
Линч отгатна какво му минава през главата.
— Ще продължаваме да я търсим — прошепна тя. — От Дъблин вече пристигнаха кучетата следотърсачи. С тяхна помощ ще установим дали е била тук. Това все още не е краят.
Бен не отговори. Гледката на обезобразения Форсайт беше докоснала нещо, скрито дълбоко в съзнанието му. Все още не можеше да го формулира, въпреки че му беше на върха на езика, промъквайки се между страха, стреса и объркването, които замъгляваха мислите му. Какво става тук, по дяволите?
Миг преди отговорът да изплува в съзнанието му, в колибата прозвуча гневен мъжки глас. Същият, който сериозно беше започнал да го дразни. Ханрати най-после го беше забелязал.
— Не мога да повярвам! Кой е позволил на тоя тип да влиза тук? Линч! Ти ли му съобщи?
Бен се обърна и излезе под дъжда, който продължаваше да се сипе навън. Беше станал още по-силен и по-студен, но той изобщо не усещаше водните струи, стичащи се по лицето, косата и дрехите му. Скърцайки със зъби, той направи последен опит да улови неясните спомени, които се мяркаха в съзнанието му. Какво, по дяволите, беше отключила гледката на отсечените ръце на Форсайт?
Амал очевидно го бе видял да излиза и побърза да отвори дясната врата на беемвето. Лампичката в купето за миг освети разтревоженото му лице.
— Е? — нервно подвикна той, очаквайки най-лошото.
Бен тръгна към него по калната пътека.
— Вътре има два трупа — съобщи му той. — На Форсайт и асистентката му, но не и на Брук.
Напрежението се оттече от лицето на Амал. Той слезе от колата и затръшна вратата. Скъпото му палто бързо започна да подгизва от дъжда.