Бен не отговори. Запали двигателя и включи на задна.
— Защо не бъдеш откровен с мен? — продължаваше да го притиска Амал. — Кажи „да“, а после мълчи колкото искаш! Не издържам повече, казвам ти!
Той се отпусна в седалката. Бен приключи с маневрата и изкара колата на тесния път.
Пред къщата за гости завариха автомобил на Гарда. Двама униформени полицаи товареха в багажника личните вещи на Брук, запечатани в специални торбички за веществени доказателства. Изправена на вратата с обичайния халат и чехли, плюс множество ролки на главата, госпожа Шенан беше изключително недоволна, че я бяха вдигнали от леглото толкова рано. Недоволството й се усилваше от факта, че къщата й бе подложена на щателен обиск от Гарда, сякаш бе свърталище на престъпници. Това без съмнение щеше да е основната тема на обсъждане от местните клюкарки за месеци напред. Амал направи безуспешен опит да й обясни какво се случва, но бързо се отказа и отиде да си събере багажа.
Бен проследи с поглед отдалечаващата се полицейска кола, после влезе вътре да провери разписанието на полетите и да резервира място на Амал за първия от тях до Лондон. Минути по-късно бяха в беемвето.
Докато пътуваха към летището, Амал не каза нито дума. Обърна се към Бен чак когато трябваше да се разделят.
— Виж какво… По принцип рядко говоря за това, но на практика имам известни фамилни връзки. Всъщност доста големи. Освен това разполагам със значителна сума лични средства. Продължавам да вярвам, че Брук е жива, и съм готов да направя всичко възможно за откриването й. Наистина всичко, независимо какво ще ми струва това. Разбираш ли какво ти казвам?
— Разбирам — кимна Бен и му благодари. Остави го да стиска чантите си в ръце и тръгна обратно към колата.
Истината беше, че разкара Амал, защото не искаше да му се пречка. Вече знаеше какви ще бъдат следващите му стъпки, но за тази цел трябваше да бъде сам. Защото, докато стоеше под дъжда в Отровената долина и слушаше гневните изблици на Амал срещу Ханрати и Линч, внезапно си спомни.
14
След случилото се с Форсайт ситуацията рязко се промени. Нещата щяха да станат далеч по-грозни, отколкото бяха в момента.
Бен си даваше сметка, че няма смисъл да прекосява обратно границата с Република Ирландия. Защото вече беше там, където трябваше да бъде. Седнал зад кормилото на беемвето на летище „Дери“, той извади телефона си и набра един номер в Италия. След няколко секунди той чу познатия топъл глас, който при нормални обстоятелства неизменно го караше да се усмихва.
— Моля?
— Здравей, Мирела.
— Бен! — възкликна радостно тя. — Да не си решил отново да ни дойдеш на гости?
— Не точно.
— Какво има? — стана сериозна тя, усетила тревогата в гласа му.
— Трябва да поговоря с Бунзи, Мирела. Той там ли е?
— Сега ще го повикам — загрижено отвърна тя. Разнесе се потракване, сякаш беше оставила телефона на масата. После се разнесе приглушеният й глас: — Арчибалд!
Бунзи позволяваше единствено на любимата си съпруга да го нарича с истинското му име. След още няколко секунди в мембраната прогърмя сърдитият му шотландски глас.
— Предполагам, че не следиш английските новини, нали? — попита Бен.
— Какво става?
Бен ясно си представи обветреното лице на своя стар приятел и загрижено присвитите му очи.
— Имам проблем, Бунзи.
Бунзи Маккълох имаше продължителен стаж като сержант в 22-ри отряд на Британските специални части. Внезапното му решение да напусне армията и да се премести в Южна Италия при жизнерадостната чернокоса неаполитанка, в която се бе влюбил до полуда по време на един няколкодневен отпуск, беше тотална изненада за всички. Петдесет и девет годишният обрулен от многобройни битки ветеран най-после беше открил своя малък рай. Беше безкрайно доволен да обработва два-три хектара целуната от слънцето земя и да отглежда босилек и домати, които Мирела превръщаше в различни сосове и стерилизираше в буркани. Те бяха толкова вкусни, че местните ресторантчета буквално се биеха за тях.
Но щастливият и спокоен живот съвсем не беше размекнал Бунзи. Той все още криеше няколко коза в ръкава си — например малкия арсенал от военно оборудване, благодарение на който Бен успя да се измъкне от една сериозна ситуация в Рим преди година. А поради факта че за разлика от обикновените сили на британската армия специалните части винаги са били силно ангажирани в деликатни и обикновено секретни политически събития, той все още имаше достъп до важна и привилегирована информация, до която хора като инспектор Ханрати нямаше да се доберат и след хиляда години.