— Фъргъс Дойл — промърмори Бен. Това име му беше познато.
— Изключително лоша репутация — добави Бунзи. — В сравнение с него „Касапите от Шанкил“ изглеждат като църковни хористи. Ако все още е жив, трябва да е доста стар, но със сигурност си е същият изрод. Това не е нещо, с което можеш да се справиш сам, Бен. Обърни се към ченгетата, за бога!
— В никакъв случай — отсече Бен. — Благодаря ти, Бунзи. Пази се. — Той прекъсна разговора, преди старият му приятел да успее да каже каквото и да било.
15
Не би било съвсем вярно да се твърди, че Бен Хоуп обича Ирландия. Или поне не цялата. Например Белфаст — едно място, което беше решил да отбягва преди много, много години.
За пръв път се озова там едва двайсетгодишен, броени месеци след като бе завършил курса по базова подготовка. Това беше първият му боен наряд като член на британските въоръжени сили. „Ела при нас, за да видиш света“, подканяше кампанията за набиране на доброволци, обещавайки практически всичко, с изключение на платените жрици по Шанкил Роуд. За последен път беше там няколко години по-късно — вече като офицер в специалните части, съвсем различен човек от неопитния младеж, когото бяха изпратили да патрулира из ужасните улици с пушка на рамо.
Като член на специалните части беше станал свидетел на последните прояви на Безредиците — период, отнел за четири десетилетия живота на над три хиляди ирландци, а също така и на много британски войници, чиято задача беше да държат под контрол тази взривоопасна ситуация.
Дали изобщо трябваше да бъдат там, беше въпрос, който Бен непрекъснато си задаваше. Но когато край ушите ти свирят куршуми, не можеш да мислиш за политика или етика. Малко след първото му приземяване в Кралската военновъздушна база „Алдъргроув“ като член на новосформирания отряд на специалните части, ракета на ИРА, изстреляна през границата, свали един хеликоптер на британската армия, уби пилота и рани тежко трима войници. Скоро след това двама колеги от взвода на Бен бяха надупчени от куршуми по време на престрелка с ИРА край селцето Капах в окръг Тайрън. После, след броени дни, армията влезе в престрелка с някакви типове, предприели дръзка, но глупава атака срещу местната железопътна гара. Бяха откраднали една тежка картечница и я бяха монтирали в каросерията на пикап. Отрядът на специалните части атакува паркинга пред някаква католическа църква, където хората на ИРА се прехвърляха в предварително подготвен автомобил за бягство. Кратката, но кръвопролитна престрелка остави след себе си шест трупа, а Бен получи първото си сериозно нараняване.
И се започна. Чак до официалното примирие през 1997 г. Белфаст и околностите му бяха арена на безброй наказателни и контранаказателни акции, бомбени атаки и побоища, засади и убийства.
Ето защо Бен бе стигнал до заключението, че едва ли би искал да се върне точно в тази част на света. Но въпреки това беше тук и натискаше педала по посока на столицата, задминавайки всичко, което настигаше. Чистачките бяха включени на максимум, за да се справят с дъжда. Измина сто и десетте километра от Дери за по-малко от час, спирайки само да зареди, да се натъпче с кафе и да погълне поредния сандвич, предлаган в крайпътните заведения.
Още с навлизането си в града Бен обърна внимание на факта, че въпреки годините на мир и спокойствие по мокрите от дъжда улици се виждаха многобройните маркери на омразата, разделящи местното общество. Пътят, по който се придвижваше, го изведе до една от някогашните „линии на примирието“, обозначена с огромни кълба бодлива тел и укрепени портали, разделящи воюващите групи.
Това беше нещо като ирландски вариант на апартейда, тяхна собствена Берлинска стена. От стълбовете на уличните лампи в протестантските квартали висяха клюмнали под дъжда британски знамена, а в районите на католиците преобладаваха зелено-бяло-златистите трикольори на Ирландия. Страхът продължаваше да се усеща както някога. Липсваха единствено военните ленд ровъри, бронираните БТР-и и укрепените пропускателни пунктове, които преди години бяха най-голямата забележителност на града и околностите му.