— Не съм те виждал тук — хладно подхвърли барманът, вероятно не само заради запалената цигара.
В заведения като „Спининг Джени“ клиентите с английски акцент автоматично се приемаха за врагове, независимо колко голяма сметка правеха. А когато човек като него влезеше в свърталище на републиканци, все едно че негър се появяваше на сборище на ку-клукс-клан. По тази причина Бен умишлено беше оставил сака си в колата. Присъствието на една толкова типична за армията вещ положително щеше да се приеме като червен флаг, развян пред очите на бик. Или може би нахлупената барета с инициалите на специалните части. Бен не се вълнуваше особено от провокациите, но все пак трябваше да прекрачи прага, за да обясни какво го е довело тук.
Хвърли фаса на пода, закова тежък поглед в лицето на бармана и обяви:
— Търся един човек на име Дойл. Фъргъс Дойл.
Барманът се намръщи. Разговорът на масата в дъното бързо секна. В кръчмата се възцари дълбока тишина. Няколко души се обърнаха да го погледнат.
— Какво каза? — вдигна вежди барманът.
— Фъргъс Дойл — повтори Бен. — Трябва да го открия и реших, че твоето заведение е подходяща отправна точка.
— А мога ли да знам защо го търсиш? — попита с напрегнат глас едрият мъж.
— Предлагам да не започваме тази игра — намръщено го изгледа Бен.
— Какво общо имаш с Фъргъс Дойл?
— Искам да си поговоря с него.
— За какво?
— Не ти трябва да знаеш.
— Тук никога не е пил човек с това име — отсече барманът, направи кратка пауза и посочи чашата му. — Най-добре е да си изпиеш това и да отидеш да търсиш приятеля си на друго място.
— Не съм казал, че ми е приятел — отвърна Бен. — И ще изпия още едно.
Барманът опря лакти на бара, погледна през рамото на Бен към масата в дъното, а след това насочи вниманието си към него.
— Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да повтарям — тихо, но настоятелно каза той. — Съветът ми е да си тръгнеш веднага, още преди да си си отворил пак устата.
— А защо?
— Защото, ако си я отвориш пак, ще имаш големи неприятности. На твое място бих побързал да изчезна оттук.
— Тъкмо започна да ми става приятно — рече Бен.
— Давам ти съвет — сви рамене барманът. — Умният мъж ще се вслуша в него, а глупакът ще го игнорира.
— Още едно от същото — рече Бен и побутна празната си чаша към него.
— Погребението си е твое — промърмори барманът, напълни чашата му и побърза да се оттегли в другия край на бара.
В пъба се възцари гробна тишина. Пиячите в дъното мълчаливо се обърнаха към халбите си. Бен отпи от третото си уиски и сдъвка малко чипс, после вниманието му беше привлечено от мършав дребосък с късо подстригана посивяла коса, който извади телефона си и започна да набира текстово съобщение, използвайки двата си палеца едновременно. Разговорът около масата се възобнови. Барманът отново се залови да лъска чашите.
Малко преди Бен да довърши пакетчето с чипс, изпращачът на есемеса се надигна от масата, кимна на компанията и с енергична походка се насочи към вратата. Един от приятелите му се обърна за миг към бара, срещна погледа на Бен и побърза да отмести очи.
Не след дълго отвън спря някаква кола. Входната врата се отвори рязко и в кръчмата се появи сивокосият писател на есемеси, придружен от трима изключително яки типове, двойно по-едри от него. Всички бяха намръщени. Дребният кимна с брадичка по посока на бара, сякаш да каже „ето го“.
— Оттук поемаме ние — изръмжа мъжът в средата на тройката.
Беше прехвърлил петдесетте, висок около метър и деветдесет, с конструкцията на мечка гризли. Наполовина лой, наполовина мускули, с черти на изгубил твърде много битки кикбоксьор.
— Изчезвайте! — добави той на кльощавия и махна с палец към вратата.
Пиячите светкавично довършиха изветрялата бира в халбите си и побързаха да последват приятеля си. Барманът изчезна в задната стаичка, решил, че сега му е времето да подреди документите си.
Тримата мъжаги се насочиха с тежка стъпка към бара и спряха в полукръг около Бен. Скръстени на гърдите ръце. Мрачни физиономии. Май все пак имам някакъв напредък, помисли си Бен.
После ги огледа по-внимателно. Винаги трябва да има лидер. В случая това очевидно беше мечката гризли с охлузените лапи. Обувките му бяха лъснати до блясък, но черното палто не беше достатъчно голямо, за да скрие шкембето му. Вляво от него стоеше тип с рокерско яке, който си беше чиста проба орангутан: късо подстригана жълтеникава коса, дебели вежди и ръце, по-дълги от краката. Гангстер като по учебник, чакащ само една дума, за да се сбие. Мъжът отдясно беше с качулка и имаше вид на прегладнял вълк. Зализана назад мазна коса, неспокойни очи, хлътнали, надупчени от акне бузи и нервен тик, разкривяващ устните му.