— Не знам, по дяволите! Моля те!
— А случайно да си я убил, след като шефът е приключил с нея? Или да си я наранил?
— Тя е жива, кълна ти се!
— Жива?! — невярващо промълви Бен и разтърси пленника си толкова силно, че черното палто започна да пропуква по шевовете.
— Спри! Не ме пускай! Жива е, ти казвам! Виждал съм я с очите си!
— Къде? Къде си я виждал?
— В резиденцията на El Capo в Перу! Madre de Dios, не ме пускай!
— Нима вярваш в Бог, Армандо? Ако е така, сигурно знаеш, че мръсните лъжци горят в ада цяла вечност.
— Това е истина! — изкрещя пленникът. — Заклевам се в гроба на майка си, че ти казвам истината!
— В такъв случай последното ти дело на тази земя е несъмнено достойно — кимна Бен. — Кажи това на свети Петър, с когото ще се срещнеш след две секунди. Или по-скоро след пет, защото падането ще бъде доста дълго.
— Не! Моля те!
Бен разхлаби хватката си и яката се изплъзна от пръстите му. С последен вик на ужас Гутиерес полетя от върха на камбанарията, тялото му се превъртя няколко пъти във въздуха и изчезна. Миг по-късно отдолу долетя едно тежко туп и всичко свърши. Бен се изправи на крака и раздвижи изтръпналите си пръсти. После усети погледа на Нико, който стоеше на няколко крачки от него и мълчаливо го наблюдаваше.
— Беше жестоко, човече — подхвърли няколко секунди по-късно колумбиецът.
— А ти какво би направил на мое място? — контрира Бен.
— Какво бих направил ли? Не ти трябва да знаеш!
— Тогава ме разбираш.
— Значи вече сме партньори, а? — усмихна се измъчено Нико.
— Докато не те убият или аз намеря някой по-достоен от теб — кимна Бен. — Как е ръката?
— Кръвта понамаля — промърмори колумбиецът и погледна към разкъсания си ръкав, пристегнат с колана на Бен.
— Имаш избор — или отиваме при местния ветеринар, или ти трябва игла, преди да стигнем до къщата.
— И друг път са ме кърпили — мрачно отвърна Нико.
— Това е добре, защото няма как да се появиш в такова състояние на летището.
— Много ти благодаря, човече. Значи хващаме самолета, а?
Бен кимна.
— С колко души каза, че разполага Серато?
— Предостатъчно — изсумтя Нико.
— Не е нужно да ме придружаваш докрай. Достатъчно е да ми покажеш правилната посока.
— Искаш да го направиш сам? — изгледа го с недоверие колумбиецът. — След всичко, което ти разказах за гадното място?
Бен не отговори.
— Ама ти наистина си шантав, човече! — Нико замълча за миг, после добави: — Значи ставаме двама.
— В такъв случай да тръгваме!
41
Брук се събуди от отключването на вратата. Някой влизаше. Едно от най-неприятните неща, свързани с пленничеството, беше начинът, по който започваше да свиква с подобни действия. Сякаш бе приела, че това пространство не й принадлежи. Надигна се в леглото и разтърка очи. Беше прекарала една мъчително дълга нощ, почти без да мигне. През по-голямата част от нея се беше опитвала да прогони от съзнанието си ужасните събития от предишната вечер. И да разсъждава. Бавно и внимателно, опитвайки се да дефинира опциите, пред които беше изправена.
На нощното шкафче лежаха колието и гривната на Серато, обсипани с изумруди и диаманти. Там, където ги беше захвърлила. Спомни си, че заедно с тях беше оставила и любимото си златно синджирче, и посегна да го вземе, но то не беше там. Тя скочи от леглото с надеждата, че е паднало на пода. Нямаше го. Нямаше го никъде. Синджирчето беше всичко, което я свързваше с предишния живот. И единственият й подарък от Бен.
Подуши аромата на кафе, който долиташе от другата страна на вратата. Грабна хавлията, която лежеше на стола, и се уви с нея. Не искаше да се показва с прозрачна нощница пред някой мъж от охраната.
Не беше мъж, а жена, която Брук виждаше за пръв път. Здрава и енергична, с остри черти на лицето и късо подстригана коса. На масата лежеше поднос с топли кроасани, димяща чаша кафе и свеж портокалов сок.
— Какво прекрасно обслужване! — язвително подхвърли Брук. — Непременно ще препоръчам това място на приятелите си, които твоят шеф все още не е убил!
Жената с острите черти не каза нито дума, но остана да я наблюдава, докато закусваше. После й отпусна малко време да отскочи до банята, оставайки да пази на две крачки от вратата.