След като и тук не откри златното синджирче, Брук взе продължителен душ, уви се в голяма хавлия и се изправи пред гигантското огледало да среше косата си. След като процедурата приключи, тя подреди шишенцата с парфюм и флаконите с лак за коса на плота и напусна банята, облечена в една от тениските и анцуга, които беше донесла Консуела. Свирепата жена продължаваше да стои в коридора, без да сваля поглед от нея.
Без да й обръща внимание, Брук бавно се върна в спалнята. Там се излегна на леглото и небрежно разлисти някакво списание, преструвайки се, че чете. На практика обаче се върна на това, което беше обмисляла цяла нощ.
Планът се оформяше в главата й. Съзнаваше колко опасна е играта, която започваше. А за последиците направо не й се мислеше. Но друг начин нямаше. Не можеше да остане повече тук.
Към обед вратата на спалнята се отвори и на прага застана пазачката й. В яките си ръце държеше закачалка с бяла памучна рокля.
— Не си прави труда да почукаш, моля те! — иронично подхвърли Брук. — Предполагам, че това са поредните одежди, които трябва да демонстрирам на негова светлост!
Жената я изгледа безизразно, свали роклята от закачалката и внимателно я сложи на леглото.
— Свинските ти очички случайно да са попадали върху едно златно синджирче? — подхвърли Брук.
Вместо отговор жената вдигна захвърлената на пода зелена рокля, гневно цъкна с език и я закачи в гардероба.
— Много благодаря, грознице — направи гримаса Брук и махна към вратата. — А сега може би ще се изнесеш от спалнята ми, тъй като трябва да се обличам за аудиенцията при шантавия перверзник, който ти се явява работодател.
Жената си тръгна. Няколко минути след като Брук облече бялата рокля, в стаята се появиха охранителите, които щяха да я придружат до долния етаж. Единият от тях беше любителят на пурите, когото беше зърнала през прозореца, а другият беше як и набит мъжага, когото не беше виждала досега. Още един от главорезите на Серато, помисли си тя. Бройката в главата й нарасна до двайсет и осем души.
Поведоха я надолу по стълбите. В един момент тя се спъна и почти падна, но пушачът на пури успя да я задържи. За миг тялото му се притисна в нейното. Миришеше на евтин тютюн. Здравите му ръце я задържаха малко по-дълго от необходимото, после я пуснаха.
— Извинявай — промърмори Брук. — От обувките е.
Мъжът се ухили.
Въведоха я в просторна и светла стая с високи френски прозорци, от които се излизаше на голяма тераса. Серато седеше на малка масичка, огряна от слънцето. При появата й скочи на крака, на лицето му се появи широка усмивка.
— Добър ден, Брук.
Тя направи най-голямото усилие в живота си и отвърна на усмивката му.
— Здравей, Рамон.
— Изглеждаш изключително! — похвали я той. — Добре ли спа?
Брук отвърна утвърдително, добавяйки, че главоболието, което я беше принудило да се оттегли рано предишната вечер, бързо е преминало.
— Може би е било от виното — кимна Серато. — Но избата ми е добре заредена с най-различни видове. Няма да е трудно да открием онова, което е подходящо за теб. Нали ще хапнем тук, на открито?
Брук се остави да бъде изведена на терасата.
— Много бих искала да разгледам прекрасната ти къща — подхвърли тя фразата, която беше репетирала стотици пъти през безсънната нощ, търсейки най-вярната интонация. Но сега, когато я изрече на глас, изведнъж й се стори, че е прекалено явна и той веднага ще разгадае намеренията й.
Но Серато очевидно остана доволен.
— Сам съм проектирал по-голямата част от нея. С удоволствие ще ти я покажа. Вероятно си разбрала, че тя вече е толкова твой дом, колкото и мой.
— Да, разбрах — тихо отвърна Брук, направи малка пауза и добави: — Но има и още нещо, за което исках да те попитам.
— Да, скъпа?
— Пианото, което видях вчера… Ще ми позволиш ли да свиря на него от време на време?
— На моя „Стейнуей“? Разбира се. Не си ми казвала, че умееш да свириш.
А защо пък трябва да ти казвам, попита безгласно тя. Тоя тип говореше така, сякаш я познава от години. Но след случилото се снощи започваше да разбира на какво се дължи това.
Какво ли е направил с Алисия? Въпросът я накара да потръпне. Ах ти, гадно болно копеле!
— О, да — отвърна на глас тя. — Много обичам музиката. Като малка ходех на уроци по пиано и все по-често ми се иска да опитам отново. Може би ти ще ми помогнеш?