— О, просто си дрънкам понякога — отвърна той, но лицето му светна. — Според мен човек трябва да се потапя в изкуството, както аз направих преди години. Въпреки това обаче продължавам да се смятам за обикновен дилетант.
— Свириш много хубаво — поклати глава тя.
Обядът беше сервиран. Лека салата с хрупкави френски багети и ледено бяло вино. Тя за пръв път виждаше Серато толкова спокоен и отпуснат, толкова доволен от себе си. Седеше с протегнати крака, облегнат назад в стола и непрекъснато допълваше чашите с вино. А за нея това беше първото излизане на чист въздух след отвличането и тя открито се наслаждаваше на слънцето и лекия ветрец, който галеше лицето й. Не й пречеше дори присъствието на този мъж, когото дълбоко ненавиждаше. След като привършиха с яденето, тя стана и се облегна на парапета.
— Гледката е величествена, нали? — подхвърли Серато, докато допълваше чашата й.
— Просто великолепна! — отвърна тя, насочила вниманието си към онази част от имението, която не се виждаше от стаята й.
— Това, което виждаш, е мое наследство от векове — усмихна се Серато и с широк жест обхвана зелената джунгла. — Дарение от испанския крал.
— Шегуваш се, нали? — обърна се да го погледне тя.
— Ни най-малко. Общата площ възлиза на близо половин милион акра. След време ние с теб ще бъдем сред най-богатите хора на света.
Ние с теб. Сърцето й се сви, но тя си даваше сметка, че всякакви емоции от нейна страна могат да бъдат фатални.
— Струва ми се, че ти вече си богат човек, Рамон.
Той се усмихна.
— Признавам, че се справих доста добре за момче, израснало в гетото. Цял живот съм се борил за място под слънцето. Винаги съм бил твърдо решен да успея. И тази решимост даде своите резултати. Но богатството, което виждаш наоколо, е нищо в сравнение с онова, което ни чака. — Очевидно приел каменното й мълчание за любопитство, той отпи глътка вино и продължи: — Знаеш ли, че никога не съм забравял историите, които ми разказваше дядо ми. Според него нашата фамилия има стари благороднически корени. Но едва преди няколко години, вече като преуспяващ бизнесмен, реших да замина за Испания и да се опитам да науча повече. Срещнах се с всякакви учени — историци, музейни работници, какви ли не. Прекарах безброй часове сред старите архиви в опит да проследя името Серато през вековете.
Той изля остатъка от виното в чашата си и продължи да говори с възбудата на човек, попаднал под приятното влияние на алкохола.
— Така направих четирите най-важни открития в живота си. Първо, че историите на дядо ми се оказаха истина. Второ, че благородническият ми произход включва не само испанска, но и английска благородническа кръв. Трето, че моят английски прапрадядо сър Кристофър Пеник е получил щедро поземлено дарение от крал Филип Втори заради… хм… някои специални услуги в полза на испанската корона. — На лицето му се появи тъжна усмивка. — За съжаление, едва сега, петстотин години по-късно, въпросното дарение беше легализирано и премина в ръцете ми, като единствен наследник. — Махна с чашата към зеленеещата в далечината джунгла. — Искам да вдигна тост за Роджър Форсайт, благодарение на когото всичко това стана възможно. Добра дошла в моята империя. Вече никой не може да се изпречи на пътя ми.
Едва сега Брук разбра каква е била връзката с Форсайт. Това беше ключът към цялата история: земята. Сам беше загинала заради някаква земя.
— А какво е четвъртото откритие, Рамон? — попита на глас тя, опитвайки се да прикрие отвращението си.
— Черното злато! — тържествено обяви той. — Най-големите петролни залежи в Перу. Които са ме чакали в продължение на петстотин години, но най-после са мои!
След толкова дни на неизвестност Брук най-сетне научи къде се намира. Стори й се абсолютно нереално да се окаже точно в Перу — една страна, за която не знаеше почти нищо.
Е, надявам се да не остана в Перу още дълго, помисли си тя, докато погледът й се рееше над джунглата.
След обяда Серато я заведе в салона с пианото, галантно нагласи столчето на удобна височина и я покани да седне и да му изсвири нещо. Отпуснала пръсти върху клавишите, Брук направи отчаян опит да си спомни нотите на един прост и съвсем кратък менует на Бах, който беше свирила на дванайсетгодишна възраст. Познатата мелодия бавно изплува в главата й, но пръстите й бяха изгубили своята пъргавина и това доведе до поредица от грешки.
Серато се усмихна, наведе се над нея и й показа правилната позиция на ръцете.