И последно, тази история с Хенри Фицрой, собствения син на краля: в един миг той щеше да бъде узаконен и провъзгласен за Уелски принц, а на следния ден вече бе мъртъв от загадъчна болест и на самия ми чичо бе наредено да го погребе в полунощ. Как всичките му портрети бяха унищожени, а всякакво споменаване на името му беше забранено? Що за човек е този, който може да гледа как собственият му син умира и бива погребан, без да каже и дума? Що за баща е този, който може да каже на двете си малки момиченца, че те не са негови деца? Що за човек може да изпрати приятелите и съпругата си на ешафода и да танцува, когато му съобщят за смъртта им? Що за човек е този, на когото сме дали абсолютна власт над живота и душите си?
И което е може би дори по-лошо: добрите свещеници, обесени на гредите на собствените си църкви, благочестивите мъже, отиващи на кладата, за да бъдат изгорени, със сведени очи и извисени към небето мисли, бунтовете на север и изток и кралят, кълнящ се, че бунтовниците могат да му се доверят, че той ще се вслуша в думите им, а после ужасното предателство, което изпрати хиляди доверчиви глупци из цялата страна на бесилото, с което превърна милорд Норфолк в палач на собствените си земляци. Този крал изби хиляди, този крал продължава да избива хиляди хора от собствения си народ. Светът извън Англия твърди, че той е полудял, и очаква нашия бунт. Но подобно на изплашени кучета в мечата яма ние не смеем да направим нещо повече освен просто да го гледаме и да се зъбим.
Въпреки това сега той е весел, макар че новата кралица не успя да пристигне. Все още не съм му представена, но ми казват, че той ще поздрави любезно мен и всичките й дами. Той е на вечеря, когато се промъквам в покоите му, за да видя портрета на новата кралица, който той държи в своята зала за аудиенции. Стаята е празна, портретът е върху статив, осветен от големи свещи. Трябва да се признае, че тя е миловидно създание. Има открито лице, прекрасните й очи гледат прямо. Веднага разбирам какво харесва той в нея. Тя не притежава греховна привлекателност: в лицето й няма чувственост. Тя не изглежда склонна към флиртове, нито опасна или порочна. Не притежава блясък, нито изтънченост. Изглежда по-млада от двайсет и четирите си години, бих казала дори, че изглежда малко простовата за критичния ми поглед. Тя няма да бъде кралица в смисъла, в който Ана беше такава: това е сигурно. Това не е жена, готова да преобърне двора и страната надолу с главата, за да постигне своето. Това не е жена, която ще кара мъжете почти да полудяват от желание и ще настоява те да пишат стихове за любовта. И, разбира се, точно това е желанието на краля сега — никога повече да не обича жена като Ана.
Ана го съсипа умишлено, може би завинаги. Тя подпали устоите на двора му и накрая всичко беше изпепелено. Той е като човек, на когото чак веждите са опърлени, а аз съм жената, чийто дом се превърна в пепелище. Той не иска никога повече да се жени за любовница, която е пожелал. Аз никога повече не искам да усещам мириса на дим. Той иска до себе си съпруга, стабилна като впрегнат в ралото вол, а после може да потърси флирт, опасност и привлекателност другаде.
— Хубава картина — казва един мъж зад гърба ми и когато се обръщам, виждам тъмната коса и издълженото, бледо лице на чичо си, Томас Хауърд, херцогът на Норфолк, най-великият мъж в кралството след самия крал.
Правя му дълбок реверанс.
— Наистина е такава, сър — казвам.
Той кима, тъмните му очи са сериозни.
— Смятате ли, че наистина ще прилича на образа си?
— Ще разберем съвсем скоро, милорд.
— Можете да ми благодарите, че ви уредих място в домакинството й — казва небрежно той. — Заслугата е моя. Приех го като личен въпрос.