— Наистина съм ви много благодарна. Дължа ви самия си живот. Знаете, че трябва само да ми наредите какво да правя.
Той кимва. Никога не е проявявал добрина към мен с едно изключение, една огромна услуга: да ме измъкне от пожара, изпепелил двора. Той е груб човек, който не говори много. Казват, че е обичал истински само една жена и това била Катерина Арагонска, но гледал как я тласкат на дъното, изпаднала до бедност, забрава и смърт, за да постави на нейно място собствената си племенница. Така че неговата обич и без друго не струва кой знае колко.
— Ще ми разказвате как вървят нещата в покоите й — казва той, като кима към портрета. — Както сте правили винаги. — Той ми подава ръка, удостоява ме с честта да ме отведе на вечеря. Отново правя реверанс — той обича да му се засвидетелства почтително отношение — и леко слагам длан върху ръката му. — Ще искам да знам дали тя задоволява краля, да науча, когато зачене, с кого се среща, как се държи и дали води със себе си лютерански свещеници. Такива неща. Знаете.
Знам. Отиваме заедно до вратата.
— Очаквам тя да се опита да му се наложи по въпроса с религията — казва той. — Не можем да позволим това. Не можем да позволим той да продължи да клони към реформа: страната няма да търпи това. Трябва да прегледате книгите й и да разберете дали чете забранени произведения. И наблюдавайте дамите й, за да разберете дали те ни шпионират, дали докладват на Клев. Ако някоя от тях покаже признаци на ерес, искам да разбера за това веднага. Знаете какво трябва да правите.
Знам. Няма нито един член на това голямо семейство, който да не знае задачата си. Всички работим да поддържаме влиянието и богатството на Хауърдови и се държим заедно.
Чувам врявата на пируващия двор откъм залата, докато вървим натам: слуги с огромни кани вино и подноси с месо влизат наперено, подредени в редица, за да сервират на стотиците хора, които вечерят всеки ден с краля. В галерията отгоре са хората, дошли да гледат, да видят огромното чудовище, каквото представлява кръгът на най-знатните хора, звяр със сто усти и милион кроежи, и двеста очи, наблюдаващи краля като единствения източник на цялата власт, цялото богатство, и цялото благоволение.
— Ще ви се стори променен — казва херцогът много тихо, с допряна до ухото ми уста. — Всички смятаме, че е трудно да му се угоди.
Спомням си за разглезеното момче, чието внимание можеше да бъде отвлечено в миг с някоя шега, облог или предизвикателство.
— Той винаги е бил вятърничав.
— Сега е нещо по-лошо от това — казва негова светлост. — Настроението му се променя съвсем неочаквано, той е жесток: готов е да се нахвърли в гневен изблик срещу Кромуел и да закрещи в лицето му: може да се преобрази за миг. Може да изпадне в пристъп на ярост, от който лицето му става аленочервено. Нещо, което му е приятно сутринта, може да го разгневи на вечеря. Трябва да внимавате.
Кимвам.
— Сега му се кланят на едно коляно, докато му поднасят храната — забелязвам новата мода.
Той се изсмива кратко:
— И го наричат „Величество“ — казва той. — „Ваша светлост“ беше достатъчно добро за самите Плантагенети: но не е достатъчно за този крал. Той трябва да бъде „Величество“, сякаш е бог.
— И хората правят ли го? — питам любопитно. — Оказват ли му тази изключителна чест?
— Самата вие ще го правите — казва ми той. — На Хенри ще бъдат оказани божествени почести, ако той го пожелае: никой не дръзва да му противоречи.
— А лордовете? — питам аз, мислейки си за гордостта на великите мъже на кралството, които поздравяваха бащата на този мъж като равен и чиято преданост го възкачи на престола.
— Ще видите — казва мрачно негова светлост. — Промениха законите за държавна измяна, така че дори мисълта за съпротива е углавно престъпление. Осмели ли се някой да му възрази, в полунощ ще почукат на вратата му и той ще бъде отведен в Тауър за разпит, а жена му ще остане вдовица дори без съдебен процес.
Поглеждам към високата маса, където се е разположил кралят: масивна, разплута върху трона грамада. Той тъпче устата си с храна, докато ние го гледаме, вдигнал двете си ръце към лицето: по-дебел е от всеки мъж, когото съм виждала досега през живота си, раменете му са едри, вратът му е като на вол, чертите му се размиват в огромното му кръгло като месечина лице, пръстите му са като издути пудинги.
— Боже мой, та той се е издул като чудовище! — възкликвам. — Какво е станало с него? Болен ли е? Нямаше да го позная. Бог е свидетел, че той не е някогашният принц.
— Той е опасен — казва негова светлост, с глас, не по-силен от дихание. — За себе си в своите ненаситни удоволствия, и за останалите в гнева си. Нека това ви послужи за предупреждение.