— Дете, не е нужно да пърхаш наоколо като някоя италианска развратница. И без друго всички те наблюдаваме!
От което аз трябва да разбера, че не бива да танцувам като дама, като елегантна млада дама със стил, а като дете.
Правя реверанс и не казвам нищо. Безсмислено е да споря с нейна светлост баба ми: тя има такъв нрав, че може да ме отпрати от стаята в миг, ако дори само си отворя устата. Наистина смятам, че се отнасят с мен много жестоко.
— А какво чувам за теб и младия господин Деръм? — пита внезапно тя. — Мислех, че веднъж вече съм те предупредила?
— Не зная какво сте чули, бабо — казвам хитро.
Твърде хитро за нея, защото тя ме перва по ръката с ветрилото си.
— Не забравяйте коя сте, Катрин Хауърд — казва тя остро. — Предполагам, че когато вашият чичо ви изпрати да служите на кралицата, няма да искате да откажете заради някакво младежко увлечение?
— Да служа на кралицата ли? — Веднага преминавам към най-важното.
— Може би — казва тя с влудяващ тон. — Може би тя ще има нужда от придворна дама, ако момичето е внимателно възпитано и не е известно като истинска блудница.
Толкова съм отчаяна, че не мога да говоря.
— Бабо… аз…
— Няма значение — казва тя и с махване на ръка ме отпраща отново при танцуващите. Вкопчвам се в ръкава й и я умолявам да ми каже още: но тя се засмива и ме праща да танцувам. Докато ме наблюдава, аз подскачам наоколо като малка дървена кукла. Толкова правилно спазвам стъпките и се държа толкова любезно, та бихте си помислили, че самата аз съм коронована особа. Танцувам като монахиня, танцувам като девица весталка, и когато вдигам очи да видя дали е впечатлена от скромността ми, тя ми се смее.
И така, тази вечер, когато Франсис идва до вратата на стаята, аз го посрещам на прага:
— Не можеш да влезеш — казвам рязко. — Нейна светлост баба ми знае всичко за нас. Предупреди ме да внимавам за репутацията си.
Той изглежда потресен:
— Но, любов моя…
— Не мога да я излагам на риск — настоявам аз. — Тя знае далеч повече, отколкото си мислехме. Бог знае какво е чула или кой й е казал.
— Няма да се отречем един от друг — казва той.
— Не — казвам неуверено аз.
— Ако те попита, трябва да й кажеш, че сме женени пред Бога.
— Да, но…
— А сега аз ще дойда при теб като твой съпруг.
— Не можеш. — Нищо на света няма да ме възпре да стана придворна дама на новата кралица. Дори безсмъртната ми любов към Франсис.
Той обгръща талията ми с ръка и леко гризва тила ми.
— Заминавам за Ирландия след няколко дни — прошепва тихо той. — Няма да ме отпратиш с разбито сърце.
Поколебавам се. Ще бъде много тъжно, ако му се разбие сърцето, но аз трябва да бъда придворна дама на новата кралица: няма нищо по-важно от това.
— Не искам сърцето ти да бъде разбито — казвам. — Но трябва да постъпя на служба в домакинството на кралицата и кой знае какво може да се случи?
Той ме пуска рязко.
— О, значи си мислиш, че ще отидеш в двора? — пита сърдито той. — И ще флиртуваш с някой велик лорд? Или с някой от знатните си братовчеди, или с някой друг? С някой Кълпепър или Мобри, или Невил?
— Не знам — казвам. Наистина е удивително колко горда мога да бъда. Бихте ме помислили за баба ми. — Не мога да обсъждам плановете си с теб сега.
— Кити! — проплаква той: разкъсван е между гнева и похотта. — Ти си моя съпруга, ти се врече да ми бъдеш съпруга! Ти си моята любима!
— Трябва да те помоля да се оттеглиш — казвам много надменно, затварям вратата пред лицето му и със скок се мятам в леглото.
— Какво сега? — пита Агнес. В далечния край на спалното помещение завесите около леглото са дръпнати, някакво момче и някакво разпуснато момиче правят любов, чувам жадното му запъхтяно дишане и нейните въздишки.
— Не можете ли да пазите тишина? — изкрещявам към другия край на дългата стая. — Наистина е възмутително. Оскърбително е за млада девойка като мен. Възмутително е. Наистина не бива да бъде допускано.
Ана, Кале, декември 1539
По време на цялото това дълго пътуване започнах да научавам каква ще бъда, когато стана кралица. Английските дами, които негово величество кралят изпрати да ме придружават, ми говорят на английски всеки ден, а милорд Саутхамптън е до мен във всеки град, в който влизаме, и ме насърчава и направлява изключително услужливо. Те са народ, който държи изключително много на официалностите и са изпълнени с достойнство; всичко трябва да се върши по книга, по правило, и аз се уча да крия вълнението си от приветствията, от музиката и от тълпите, които навсякъде излизат да ме видят. Не искам да изглеждам като дошлата от село сестра на някой дребен херцог, искам да изглеждам като кралица, истинска кралица на Англия.