Сега си давам сметка, че поведението ми сигурно им се струва много странно. Първо заявявам, че искам да се облека за вечеря, а после влизам в стаичка, малко по-голяма от кухненски шкаф, и ги карам да чакат отвън. Сигурно изглеждам нелепо набожна или още по-лошо, те сигурно ще разберат, че съм болезнено стеснителна. Щом ми хрумва тази мисъл, замръзвам неподвижно в малката стаичка. Чувствам се като истинска селска глупачка. Просто не знам как да намеря смелост да изляза.
Долепвам ухо до вратата. Навън е станало много тихо, може би те са се уморили да ме чакат. Може би всички са се разотишли да се преоблекат отново. Колебливо открехвам вратата и поглеждам навън.
В стаята е останала само една дама, седнала до прозореца, спокойно свела поглед, наблюдавайки двора долу. Щом чува издайническото скърцане на вратата, тя вдига очи и лицето й е любезно и заинтригувано.
— Лейди Ана? — казва тя, изправя се на крака и ми прави реверанс.
— Аз…
— Аз съм Джейн Болейн — представя се тя, правилно досетила се, че не мога да си спомня дори едно име от бъркотията тази сутрин. — Една от вашите почетни дами.
Щом тя изрича името си, аз съм напълно объркана. Трябва да е някаква роднина на Ана Болейн: но какво прави в покоите ми? Със сигурност не може да е тук, за да ми служи, нали? Със сигурност би трябвало да е в изгнание или в немилост?
Оглеждам се за някой, който да ни превежда, а тя се усмихва и поклаща глава. Посочва към себе си и казва: „Джейн Болейн“, а след това изрича, много бавно и много отчетливо: „Ще бъда ваша приятелка“.
И аз я разбирам. Усмивката й е топла, а лицето — честно. Осъзнавам, че иска да каже, че ще ми бъде приятелка: и при мисълта да имам приятелка, на която да мога да се доверя, в това море от нови хора и нови лица, в гърлото ми се надига буца, примигвам, за да прогоня сълзите, и й подавам ръката си да я стисне, сякаш съм някаква малоумна селянка на пазарния площад.
— Болейн? — заеквам аз.
— Да — казва тя, като поема ръката ми в студената си длан. — И ми е съвсем ясно колко страховито е да бъдеш кралица на Англия. Кой би могъл да знае по-добре от мен колко трудно може да бъде това? Ще бъда ваша приятелка — повтаря тя. — Можете да ми се доверите. — Тя топло се ръкува с мен и аз й вярвам, и ние и двете се усмихваме.
Джейн Болейн, Кале, декември 1539
Тя никога няма да го удовлетвори, бедното дете, не и за цял живот, не и за хиляда години. Удивена съм, че неговите посланици не са го предупредили: те са мислили изпяло и само как да създадат обединение срещу Франция и Испания, протестантско обединение срещу католическите крале, и изобщо не са и помислили за вкусовете на крал Хенри.
Тя не може да направи нищо, за да се превърне в жена, която би му се понравила. Той предпочита остроумни, превзети, усмихнати жени с излъчване, което обещава всичко. Дори Джейн Сиймор, макар да беше тиха и покорна, излъчваше стаена жар, която намекваше за чувствено удоволствие. Но тази жена е като дете, непохватна като дете, с детински искрен поглед и открита, дружелюбна усмивка. Тя изглежда обзета от радостна тръпка, когато някой й се покланя ниско, а когато за първи път видя корабите на пристанището, изглеждаше готова да заръкопляска. Когато е уморена или смутена, тя пребледнява като сърдито дете и изглежда готова да се разплаче. Когато е нервна, носът й почервенява като на някоя селянка на студа. Ако не беше толкова трагично, това щеше да е блестяща комедия — това непохватно момиче, мъчещо се да заеме мястото на бляскавата Ана Болейн. Какво са си мислили, когато са си представяли, че тя изобщо някога би могла да се издигне до такъв блясък?