Ще плаваме цял ден: казват, че морето е спокойно, но на мен вълните ми се струват много високи и опасни. Малките кораби изкачват една водна стена, а след това се спускат с издути платна надолу към браздата между вълните. Понякога напълно изгубваме от поглед другите кораби от флотилията. Платната се издуват и плющят, сякаш ще се скъсат, и английските моряци дърпат въжетата, тичат по палубата и богохулстват като безумци. Гледам как се разпуква зората — сиво слънце над сиво море — и чувствам безбрежната вода навсякъде около мен, и дори под мен, после отивам да си почина в каютата си. На някои от дамите им е лошо, но аз се чувствам добре. През част от деня при мен седят лейди Лайл и някои от останалите, сред които и Джейн Болейн. Ще трябва да науча имената на всички. Денят минава бавно: качвам се на палубата, но виждам само корабите около нас: почти докъдето стига погледът ми, се вижда английската флотилия, която ме придружава. Би трябвало да се гордея, че ми се оказва такова внимание, но повече от всичко друго изпитвам неудобство, че съм причина за толкова много тревоги и оживление. Моряците на кораба до един свалят шапки и ми се покланят, всеки път щом изляза от каютата, а две от дамите винаги трябва да ме придружават, дори да е само до носа на кораба. След известно време вече се чувствам дотолкова наблюдавана, толкова неспокойна, че се насилвам да седя неподвижно в каютата си и да гледам надигащите се и спускащи се вълни през малкото прозорче, вместо да създавам неудобства на всички, като се разхождам наоколо.
Първото, което зървам от Англия, е тъмна сянка върху притъмняващите морски води. Вече става късно, когато влизаме в малко пристанище, наречено Дийл, но макар че е тъмно и вали, ме посрещат още повече високопоставени хора. Отвеждат ме да си почина в замъка и да се нахраня, а стотици, наистина стотици хора идват да ми целунат ръка и да ме приветстват с добре дошла в моята страна. Като в мъгла се запознавам с лордове и техните дами, с един епископ, с коменданта на крепостта, с още дами, които ще бъдат на служба в покоите ми, няколко момичета, които ще ми бъдат компаньонки. Явно вече никога в целия си живот няма да бъда сама дори и за миг.
Щом се нахранваме, всички трябва да продължим нататък: има строг план къде ще отсядаме и къде ще се храним, но те много вежливо ме питат дали съм готова да потегля сега. Бързо научавам, че с това всъщност не ме питат дали бих желала да тръгваме. То означава, че според плана трябва да тръгнем сега, и те ме чакат да дам съгласието си.
Така че, макар да е вечер и да съм толкова уморена, че бих дала цяло състояние да си отдъхна тук, аз се качвам в носилката, която брат ми приготви за мен, неохотно давайки съгласието си за такъв разход, лордовете и дамите яхват конете си и поемаме с тропот по пътя в мрака, с войници пред и зад нас, сякаш сме настъпваща армия. Напомням си, че сега съм кралица и че ако това е начинът, по който пътуват и биват обслужвани кралиците, тогава трябва да свикна с това, а не да копнея за тихо легло и хранене без публика, която наблюдава всяко мое движение.
Тази нощ отсядаме в крепостта в Дувър, където пристигаме по тъмно. На другия ден съм толкова изтощена, че едва успявам да се надигна, но половин дузина прислужници държат долната ми риза и роклята ми, четката за коса и шапчицата ми, а зад тях стоят придворни дами, зад които пък са почетните дами, и пристига съобщение от херцога на Съфолк, в което той ме пита дали бих искала да продължа пътуването си към Кентърбъри, след като кажа молитвите си и закуся. От това разбирам, че той няма търпение да тръгнем, и че трябва да побързам да кажа молитвите си и да се нахраня, затова казвам, че ще бъда възхитена и че самата аз нямам търпение да продължа пътя си.
Това е явна лъжа, тъй като вали цяла нощ, а сега дъждът се усилва и започва да се сипе градушка. Но всички предпочитат да вярват, че изгарям от нетърпение да видя краля, моите дами ме загръщат в дрехи възможно най-добре и поемаме по пътя, който наричат Уотлинг Стрийт, към Кентърбъри.
Самият архиепископ, Томас Кранмър, внимателен човек с любезна усмивка, ме посреща на пътя извън града и язди успоредно с носилката ми, докато изминаваме последната половин миля. Взирам се през проливния дъжд: това е бил големият поклоннически път, по който вярващите са отивали до параклиса на свети Томас Бекет в катедралата. Виждам шпила на катедралата много преди да съм видяла дори градските стени: толкова висока и красиво построена е тя, а светлината достига до нея през тъмни облаци, сякаш Бог докосва това свято място. Тук пътят има настилка и всички къщи покрай него са били построени, за да подслоняват поклонниците, които идвали от цяла Европа да се молят в прекрасния параклис в катедралата. Някога — само преди няколко години — това е било едно от най-светите места на тази земя.