— Просто искат да ви видят — изрича тя с ясен глас и сочи към очите си. — Само трябва да помахате с ръка. — Тя ми показва ръкомахане и аз се изкисквам на малкото представление, което разиграваме, докато уча нейния език.
Посочвам към прозореца.
— Хубава земя — казвам.
Тя кима:
— Земя на абатството, Божия земя.
— А сега е на краля?
Тя се усмихва криво:
— Сега кралят е глава на църквата, разбирате ли? Цялото богатство — тя се поколебава — цялото духовно богатство на църквата сега е негово.
— И хората са щастливи? — питам аз. Наистина ме измъчва това, че не мога да говоря гладко. — Лошите свещеници вече ги няма?
Тя хвърля поглед към вратата, сякаш да се увери, че не могат да ни подслушат.
— Хората не са щастливи — казва тя. — Хората обичаха параклисите и светците; те не знаят защо свещите са отнесени. Не знаят защо не могат да се молят за помощ. Но не бива да говорите за това с никого освен с мен. Волята на краля е църквата да бъде унищожена.
Кимвам.
— Той е протестант? — питам.
От бързата й усмивка очите й заискряват:
— О, не! — възкликва тя. — Той е какъвто поиска. Той унищожи църквата, за да може да се ожени за зълва ми: тя вярваше в реформата на църквата и кралят вярваше заедно с нея. После я унищожи. Той почти върна църквата към католицизма, отслужването на месата е почти напълно възстановено — но богатството никога няма да върне. Кой знае какво ще направи той в следващия миг? В какво ще повярва?
Разбирам съвсем малко от това, затова се отдръпвам от нея и се заглеждам през прозореца към поройния дъжд и непрогледната тъмнина. От мисълта за крал, който може да решава не само какъв живот ще води народът му, но дори и какъв Бог ще почита този народ, ме побиват тръпки. Това е крал, сринал със земята параклиса на един от най-великите светци в християнския свят, това е крал, превърнал големите манастири на страната си в частни домове. Брат ми много сгреши в заръката си към мен да внуша на този крал правилно мислене. Този крал постъпва, както сам намери за добре, и смея да кажа, че никой не може да го спре или отклони.
— Трябва да вървим на вечеря — внимателно ми казва Джейн Болейн. — Не говорете с никого за тези неща.
— Да — казвам аз и следвана от нея само на една крачка, отварям вратата на личните си покои за тълпите от хора, които ме очакват в залата ми за аудиенции, и отново се изправям пред морето от непознати усмихнати лица.
Толкова съм доволна да се махна от дъжда и тъмнината, че изпивам голяма чаша вино и си хапвам здраво на вечеря, макар че седя сама под балдахин и ми сервират мъже, които застават на едно коляно, докато ми поднасят блюдата. В залата има стотици хора, които се хранят, и още стотици, които надничат на прозорците и вратите, за да ме видят, сякаш съм някакво чудновато животно.
Ще свикна с това — знам, че трябва, и ще свикна. Безсмислено е да бъдеш кралица на Англия и да се смущаваш от слугите. Това откраднато абатство дори не е някой от големите дворци в страната и въпреки това досега не съм виждала друго място, така богато украсено с позлати, картини и гоблени. Питам архиепископа дали това е собственият му дворец, а той се усмихва и казва, че къщата му е наблизо. Това е страна на такива несметни богатства, че е почти невъзможно да си ги представи човек.
Лягам си чак призори, а после отново ставаме рано, за да продължим пътуването си. Но колкото и рано да тръгваме, пак ни трябва цяла вечност да потеглим, защото всеки ден към нас се присъединяват още хора. Архиепископът и цялата му свита, наистина стотици хора, сега пътуват с мен, а през този ден се присъединяват още велики лордове, които ме придружават на влизане в Рочестър. Хората се редят отстрани по улиците, за да ме поздравят, и където и да отида, аз се усмихвам и махам с ръка.
Иска ми се да можех да помня имената на всички, но всеки път, когато спрем някъде, се появява някой богато облечен мъж и се покланя пред мен; лейди Лайл или лейди Саутхамптън или някоя от другите дами прошепва нещо в ухото ми, аз се усмихвам, протягам ръка и се опитвам да запомням нови имена. А и без друго те всички си приличат: до един облечени в скъпо кадифе, със златни верижки и с шапки, украсени с перли или скъпоценни камъни. И те са десетки, стотици на брой: половин Англия е дошла да ми поднесе почитанията си, аз вече не различавам един човек от друг.
Храним се много тържествено в голяма зала и ми представят лейди Браун, която ще отговаря за придворните ми дами. Тя ми представя момичетата по име и аз се усмихвам на безкрайната върволица от девойки на име Катрин, Мери и Елизабет, Ана, Беси и Мадж, всичките елегантни и красиви под малките шапчици, които излагат на показ косите им по начин, който брат ми би порицал като нескромен, всички обути в изискани малки пантофки и всичките ме гледат втренчено, сякаш съм див бял сокол, хвърлен в полог с пилета. Особено лейди Браун се взира смутено в мен и аз повиквам Лоте и я моля да каже на лейди Браун на английски, че се надявам тя да ме съветва относно дрехите ми и английската мода и предпочитания, когато стигнем в Лондон. Когато Лоте й предава съобщението ми, лейди Браун се изчервява, извръща очи и престава да се взира в мен, а аз се опасявам, че тя наистина мисли, че облеклото ми е много странно и че съм грозна.