Джейн Болейн, Рочестър, декември 1539
— Да я съветвам по отношение на облеклото? — изсъсква ми лейди Браун, сякаш е моя вината, че новата кралица на Англия има толкова чуждоземски вид. — Джейн Болейн, кажете ми! Не можеше ли тя да си смени роклята в Кале?
— Кой би я посъветвал? — питам благоразумно. — В края на краищата, всичките й дами се обличат по същия начин.
— Лорд Лайл можеше да я посъветва. Можеше да я предупреди, че тя не може да дойде в Англия с вид на калугер, облечен в расо. Как може да се очаква от мен да поддържам ред сред придворните й дами, когато те се скъсват да й се присмиват? Едва не се наложи да зашлевя Катрин Хауърд. Това дете е от един ден на служба при кралицата, а вече имитира походката й и, което е по-лошо, го прави съвършено.
— Придворните дами винаги измислят лудории. Вие ще ги овладеете.
— Няма време за шивачи, докато тя не пристигне в Лондон. Ще трябва да продължава както е започнала, макар и да прилича на увит вързоп. Какво прави сега?
— Почива си — казвам внимателно. — Помислих си, че е добре да я оставя за малко на спокойствие.
— Тя ще бъде кралица на Англия — сопнато казва нейна светлост. — Това не е спокоен живот за никоя жена.
Не казвам нищо.
— Не трябва ли да кажем нещо на краля? Да говоря ли със съпруга си? — пита ме лейди Браун, с много нисък глас. — Не трябва ли да съобщим на секретаря Кромуел, че имаме… притеснения? Ще кажете ли нещо на херцога?
Премислям бързо. Кълна се, че няма аз да съм първата, която ще каже нещо против тази кралица.
— Навярно е добре да говорите със сър Антъни — казвам. — Насаме, като негова съпруга.
— Да му кажа ли, че сме на едно мнение? Със сигурност лорд Саутхамптън си дава сметка, че тя не е подходяща за кралица. Тя е толкова лишена от изтънченост! И почти няма!
— Аз самата нямам мнение — казвам бързо.
Тя изведнъж се засмива:
— О, Джейн Болейн, вие винаги имате мнение: почти нищо не ви убягва.
— Може би. Но кралят я е избрал, защото тя води със себе си съюза с протестантите: ако милорд Кромуел я е избрал, защото това ни помага да се защитим от Испания и Франция, тогава навярно фактът, че шапчицата й е с размерите на къща, няма да е от значение за него. Тя винаги може да си смени шапчицата. И не бих искала аз да бъда онази, която ще намекне на краля, че жената, на която е дал тържествен и ненарушим обет, не е подходяща за кралица.
Това я кара да млъкне внезапно.
— Смятате, че ще сгреша, ако я критикувам?
Помислям си за пребледнялото момиче, което надзърташе от килера в Кале, твърде свенливо и твърде изплашено, за да седи в една и съща стая с придворните си, и откривам, че искам да го защитя от тази грубост.
— Ами аз нямам за какво да я критикувам — казвам. — Аз съм нейна почетна дама. Мога да й давам съвети относно роклите или прическата й, ако ме пита: но няма да позволя да се каже и една дума против нея.
— Или поне във всеки случай, все още не — поправя ме студено лейди Браун. — Докато не видите полза за самата себе си.
Оставям това без отговор, защото точно когато се готвя да отговоря, вратата се отваря и стражът съобщава:
— Мистрес Катерина Кери, придворна дама на кралицата.
Това е тя. Моята племенница. Най-сетне трябва да се изправя пред това дете. Успявам да се усмихна и протягам ръце към нея.
— Малката Катерина! — възкликвам. — Колко си пораснала!
Тя хваща ръцете ми, но не извръща лице да ме целуне по бузата. Гледа ме мълчаливо, сякаш ме преценява. Последния път, когато я видях, стоеше зад леля си Ана, кралицата, на ешафода, и държеше пелерината й, докато кралицата полагаше главата си върху дръвника. Последния път, когато тя ме видя, беше пред съдебната зала, когато ме повикаха по име да вляза, за да дам показания. Спомням си как ме гледаше тогава: любопитно. Гледаше ме толкова любопитно, сякаш никога преди не беше виждала такава жена.