Веднага се обръщам да повикам стражите. Мъжът е дебел, почти петдесетгодишен, достатъчно стар да й бъде баща. Тя веднага го помисля за пиян глупак, успял да се добере някак до покоите й. Поздравила е стотици, хиляди мъже, с усмивка и протегната ръка, а сега този мъж, наметнат с изпъстрена с шарки пелерина и с ниско нахлупена шапка, се приближава до нея, тика лицето си в нейното и притиска лигавата си уста към нейната.
После изведнъж възпирам тревожния си вик: виждам колко е висок, виждам влезлите заедно с него мъже в същите пелерини и веднага го разпознавам: това е кралят. В същия миг, като по някакво чудо, изведнъж той вече не ми се струва стар, дебел и противен. Веднага щом разбирам, че той е кралят, виждам принца, когото винаги съм виждала: онзи, когото наричаха най-красивия принц в християнския свят, онзи, в когото аз самата бях влюбена. Това е Хенри, крал на Англия, един от най-могъщите мъже в целия свят, танцьорът, музикантът, спортистът, изтънченият рицар, любовникът. Това е идолът на английския двор, едър като бика в двора под нас, по-опасен от ранен бик, също толкова готов да се нахвърли върху всеки, дръзнал да го предизвика, и да го убие.
Не правя реверанс, защото той явно се представя за друг. Научих от самата Катерина Арагонска, че човек никога не бива да разкрива маскировката на краля: той обожава да сваля сам маската си и да чака всички да възкликнат, че не са имали представа кой е красивият непознат, че са му се възхищавали заради самия него, без да знаят, че това е бил нашият прекрасен млад крал.
И така, тъй като не мога да предупредя лейди Ана, сцената в нашата галерия се превръща в схватка, която може да се мери с кървавата борба, разиграваща се във вътрешния двор под нас. Тя го отблъсква, притиснала твърдо двете си ръце към тлъстите му гърди, а лицето й, понякога толкова безизразно и отпуснато, пламти от червенина. Тя е скромна жена, недокосната девойка, и е ужасена, че този мъж идва и я оскърбява. Разтрива лице с опакото на дланта си, за да изличи вкуса на устните му. После — о, ужас, — извръща глава и изплюва слюнката му от устата си. Казва нещо на немски, което не се нуждае от превод: явно е някаква грубост по адрес на този човек от простолюдието, осмелил се да я докосне, да я лъхне в лицето с наситения си с мирис на вино дъх.
Той тромаво отстъпва назад — той, великият крал, почти е готов да избяга пред презрението й. Никога през живота му не го е отблъсквала нито една жена, никога през живота си той не е виждал на лицето на коя да е жена друго изражение, освен желание и готовност. Той е зашеметен. В нейното поруменяло от гняв лице и прям оскърбен поглед той вижда първото искрено мнение за себе си, с което някога се е сблъсквал. В един ужасен, заслепяващ миг той вижда себе си такъв, какъвто наистина е: стар човек, отдавна преминал разцвета си, мъж, който вече не е красив, не е привлекателен, мъж, когото една млада жена би отблъснала грубо от себе си, защото не може да търпи миризмата му, защото не може да понася докосването му.
Той залита, олюлявайки се, назад, сякаш му е нанесен смъртоносен удар в лицето или в самото сърце. Никога преди не съм го виждала такъв: почти виждам мислите, които пробягват зад зашеметеното му, потънало в тлъстини лице. Внезапното осъзнаване, че не е красив, осъзнаването, че не е привлекателен, че е стар и болен и един ден ще умре. Той вече не е най-красивият принц в християнския свят, той е един глупав и безразсъден стар човек, въобразил си, че може да си сложи пелерина и шапка и да се отправи да посрещне една двайсет и четири годишна девойка, а тя ще се възхити на красивия непознат и ще се влюби в краля.
Той е потресен до дън душа и сега изглежда глупаво и объркано като обзет от смущение старец. Лейди Ана е величествена: тя се е изправила в цял ръст и е разгневена и властна: тя се държи на положение и го стрелва с поглед, който показва, че го отпраща от двора си като човек, когото никой не би искал да познава. „Оставете ме“, казва тя на английски със силен акцент и се обръща към него с рамото напред, сякаш готова отново да го отблъсне.
Тя се оглежда из стаята за някой страж, който да арестува този неканен гост, и забелязва за първи път, че никой не скача да й се притече на помощ: всички сме ужасени, никой не знае какво може да каже или направи, за да замаже този неловък момент: лейди Ана, изпаднала в ярост, кралят — унижен в собствените си очи, отблъснат пред очите на всички ни. Истината за старостта и разложението на краля става внезапно, болезнено, непростимо очевидна. Лорд Саутхамптън пристъпва напред, но е онемял от изненада; лейди Лайл ме поглежда и аз виждам собствения си потрес, отразен в лицето й като в огледало. Това е толкова невероятно смущаващ миг, че всички ние — ние, умелите ласкатели, придворни, лъжци — сме занемели от изненада. Светът, който градим от трийсет години около нашия принц, който е неостаряващ, дарен с непреходна красота, неустоимо привлекателен, бе срутен около нас — и то от една жена, която никой от нас не уважава.