— Той не приличаше много на крал в онзи миг.
Няма да изрека друго освен тази предпазлива оценка.
— Не беше в най-доброто си състояние — казва тя, толкова предпазливо, колкото и аз. И двете сме съгласни с невъзможния за изричане факт, че нашият красив принц се е превърнал в противен, грозен стар човек, и за първи път всички видяхме това.
— Трябва да си лягам — казва тя и оставя чашата си. Непоносима й е дори мисълта за разложението на принца, когото обожавахме.
— Аз също.
Оставям я да си отиде в стаята и изчаквам, докато чуя как вратата й се затваря, после тихо отивам в голямата зала, където, видимо почти мъртво пиян, седи мъж в ливреята на рода Хауърд. Повиквам го със свит показалец и той тихо се надига и се отдалечава от останалите.
— Идете при негова светлост херцога — казвам му тихо, с уста, допряна до ухото му. — Вървете веднага и го намерете, преди да се срещне с краля.
Той кима: веднага разбира.
— Кажете му, само и единствено на него, че кралят не харесва лейди Ана, че ще се опита да обяви брачния договор за недействителен и че обвинява хората, уредили този брак и е готов да обвини всеки, който настоява, че бракът е валиден.
Мъжът кима отново. Мисля усилено дали имам да добавя нещо.
— Това е всичко — не е нужно да напомням на един от най-опитните и безскрупулни мъже в Англия, че този брак беше замислен и вдъхновен от нашия съперник Томас Кромуел. Че това е големият ни шанс да опозорим Кромуел, както опозорихме Улси преди него. Че ако Кромуел бъде повален, кралят ще има нужда от съветник и кой е по-подходящ от неговия главнокомандващ? Норфолк.
— Вървете веднага и се доберете до херцога, преди да се срещне с краля — казвам отново. — Негова светлост не трябва да се среща с краля, без да е предупреден.
Мъжът се покланя и излиза веднага от стаята, без да се сбогува с другарите си по чашка. Ако се съди по бързата му походка, е напълно трезвен.
Отивам в стаята си. Моята другарка по легло за тази вечер, една от другите почетни дами, вече спи, преметнала ръка към моята страна от леглото. Внимателно повдигам ръката й и я плъзвам между топлите чаршафи. Не заспивам веднага. Лежа в тишината и я слушам как диша до мен. Мисля си за тази клета млада жена, лейди Ана, и за невинното й лице и прямия й поглед. Питам се дали е възможно лейди Браун да е права и животът на тази млада жена да е в опасност просто защото е нежеланата от краля съпруга.
Разбира се, че не. Лейди Браун със сигурност преувеличава. Тази млада жена е дъщеря на немски херцог, тя има влиятелен брат, който ще я защити. Кралят се нуждае от съюза, който тя му носи. Но после си спомням, че този брат я е оставил да дойде в Англия точно без онзи къс хартия, който би подсигурил брака й, и се питам как е възможно да е толкова безотговорен спрямо нея, че да я изпрати толкова далече на толкова опасно място без закрила.
Ана, първи януари, по пътя за Дартфорд, 1540
Нищо не би могло да е по-лошо. Чувствам се такава глупачка. Толкова се радвам, че днес пътувам, седнала неудобно в люлеещата се носилка, но поне сама. Поне не се налага да се изправям пред никакви изпълнени със съчувствие лица, сподавили усмивки, с всички, обсъждащи оживено провала на първата ми среща с краля.
Но наистина, как бих могла да бъда обвинявана? Той има мой портрет, самият Ханс Холбайн ме смири и принизи с намръщения си поглед, така че кралят можеше да разглежда, критикува и изучава портрета ми: той има много добра представа коя съм аз. Но аз не разполагам с друг негов образ, освен мисления образ, който си представят всички: на младия принц, възкачил се на престола като прекрасен осемнайсетгодишен младеж, най-красивият принц на света. Знаех много добре, че той трябва да е вече почти петдесетгодишен. Знаех, че не се омъжвам за красив младеж, дори не и за красив принц. Знаех, че се омъжвам за крал в разцвета на силите си, дори за застаряващ мъж. Но не знаех как изглежда той. Не бях виждала нов негов портрет, за да преценя. И не очаквах… това.