— Защо тогава е говорела с непознат, който се е появил неканен? — питам аз, озадачена. — Със сигурност би трябвало да го пренебрегне, нали? Такъв груб човек, влязъл със сила?
Лоте превежда това на английски и виждам как момичето ме поглежда така, сякаш ни разделя още нещо освен езика, сякаш сме в различни светове, сякаш аз идвам от снеговете и летя на бели криле.
— Was? — питам аз на немски. Разпервам ръце към нея и повдигам вежди. — Какво?
Тя пристъпва малко по-близо и зашепва в ухото на Лоте, без да откъсва очи от лицето ми. Тя е такова хубаво малко създание, като кукла, и толкова сериозна и искрена, че не мога да сдържа усмивката си.
Лоте се обръща към мен: почти е готова да се засмее.
— Тя казва, че, разбира се, знаела, че това е кралят. Кой друг би успял да влезе в покоите, като се промъкне покрай стражите? Кой друг е толкова висок и дебел? Но дворцовата игра изисква да се преструвате, че не го познавате, и да се обръщате към него само защото е такъв красив непознат. Тя казва, че може и да е само на четиринайсет и баба й да твърди, че тя е глупачка, но тя вече знае, че всеки мъж в Англия обича да му се възхищават: всъщност, колкото повече остаряват, толкова по-суетни стават те, и със сигурност мъжете в Клев не са много различни!
Засмивам се на нея, а и на себе си.
— Не — казвам. — Кажи й, че мъжете в Клев не са толкова различни, но че тази жена от Клев явно е глупачка и че в бъдеще ще се водя от нейните напътствия, макар да е само на четиринайсет, както и да я нарича баба й.
Катрин, Дартфорд, 2 януари 1540
Пълен кошмар! О, Господи! Ужас, надминаващ и най-лошите ми страхове! Ще умра от това, със сигурност ще умра. Чичо дойде тук, чак от Гринич, специално за да ме види, и ме повика при себе си. Какво, за Бога, може да иска от мен? Сигурна съм, че е научил за разговора ми с краля и мисли много лоши неща за това и ще ме изпрати у дома при баба ми заради неподобаващо на една девойка поведение. Ще умра. Ако ме изпрати в Ламбет, това унижение ще ме убие. Но ако ме изпрати обратно в Хоршам, ще имам щастието да умра от отегчение. Ще се хвърля в тамошната река, как й беше името — река Хорш, река Шам — в езерото с патиците ще се хвърля, ако трябва — и ще се удавя, и те много ще съжаляват, като се удавя и всички те ме изгубят.
Сигурно така се е чувствала моята братовчедка кралица Ана, когато е знаела, че трябва да застане пред него, обвинена в прелюбодеяние, и е знаела, че той няма да застане на нейна страна. Сигурно е била безумно изплашена, поболяла се от ужас, но съм готова да се закълна, че не се е чувствала по-зле, отколкото аз се чувствам сега. Бих могла да умра от ужас. Мога просто да умра от ужас още преди изобщо да го видя.
Ще се срещна с него в личните покои на нейна светлост лейди Рочфорд: позорът очевидно е толкова голям, че трябва да си остане само между нас, членовете на рода Хауърд, и когато влизам, тя седи в прозоречната ниша, затова предполагам, че именно тя му е разказала всичко за случилото се. Когато тя ми се усмихва, аз я поглеждам намръщено, задето е такава стара клюкарка, и й правя ужасна физиономия, за да й покажа кого виня за участта си.
— Почитаеми чичо, умолявам ви да не ме изпращате в Хоршам — казвам аз в мига, в който прекрачвам прага.
Той ме поглежда навъсено.
— Добър ден и на теб, племеннице — казва ледено той.
Отпускам се, за да направя реверанс: почти съм готова да падна на колене.
— Моля ви, милорд, не ме изпращайте и обратно в Ламбет — казвам. — Умолявам ви. Лейди Ана не е недоволна от мен, тя се разсмя, когато й разказах… — замлъквам насред изречението. Твърде късно осъзнавам, че да разкажа на чичо си как съм казала на годеницата на краля, че макар да е дебел и стар, той е също и неописуемо суетен, навярно не е най-умното нещо. — Не съм й казала нищо — поправям се. — Но тя е доволна от мен и казва, че ще приеме съветите ми, макар баба да ме мисли за глупачка.
Сардоничният му, гръмък, подобен на лай смях ми дава да разбера, че е съгласен с мнението на баба ми.
— Е, всъщност, не точно съветите ми, сър: но тя е доволна от мен, и кралят също, защото ми изпрати златна брошка. О, моля ви, чичо, ако ми позволите да остана, никога вече няма да говоря така открито, даже няма и да дишам! Моля ви, умолявам ви, напълно невинна съм за всичко!
Той отново се засмива.
— Наистина — казвам. — Моля ви, чичо, не се извръщайте от мен, моля ви, доверете ми се. Ще бъда добро момиче, ще ви накарам да се гордеете с мен, ще се опитам да бъда съвършена…
— О, замълчете, доволен съм от вас — казва той.