Знам, че дъщерите му са се отчуждили от него. Бедните момичета: толкова се надявам да бъда от полза на малката Елизабет, която никога не е познавала майка си и е прекарала живота си под сянката на позора. Навярно мога да я доведа в двора и да я държа близо до себе си и да я помиря с баща й. А принцеса Мери сигурно е самотна без майка си и знаейки, че и тя е лишена от благоволението на баща си. Мога да бъда мила към нея, мога да се справя с нейния страх от краля и да я доведа в двора като моя родственица; не е нужно да ме нарича „мащеха“, но навярно мога да й бъда като добра сестра. За децата на краля мога да бъда поне едно трайно добро влияние. А ако бъдем благословени, ако аз бъда благословена и имаме собствено дете, тогава може би ще дам на Англия един малък принц, един набожен младеж, който може да помогне за изцеляване на разделенията в тази страна.
От тълпата се разнася възбуден шепот и виждам как всички глави се извръщат от мен и отново се обръщат назад. Кралят идва към нас и всичките ми страхове относно него изчезват в един миг. Сега той не се преструва на обикновен човек, не крие величието си под маската на вулгарен стар глупак, днес той е облечен като крал и язди като крал, в дреха, бродирана с диаманти, с яка от диаманти около раменете, с кадифена шапка, обшита с перли, на главата, и върху най-хубавия кон, който мисля, че съм виждала. Той е величествен, прилича на бог в ярката зимна светлина, докато конят му скача със свити крака върху собствената му земя, отрупан със скъпи накити, заобиколен от кралската стража, оповестяваща пристигането му с фанфари. Когато спира близо до мен, той се усмихва и ние се поздравяваме, а хората надават ликуващи възгласи, когато ни виждат заедно.
— Приветствам ви с добре дошла в Англия — казва той достатъчно бавно, за да го разбера, и аз отговарям внимателно на английски:
— Милорд, много съм щастлива, че съм тук, и ще се опитам да ви бъда добра съпруга.
Мисля, че ще бъда щастлива, мисля, че това може да се постигне. Онази първа смущаваща грешка може да бъде забравена и оставена зад гърба ни. Бракът ни ще продължи с години, ще бъдем щастливи заедно, цял живот. След десет години кой изобщо ще си спомня подобна дреболия?
След това пристига моята каляска и аз пътувам през парка до двореца Гринич, който е край реката, и всички баржи по реката са боядисани в пъстри цветове, с развети знамена, а гражданите на Лондон са облечени в най-хубавите си дрехи. Извели са музиканти по реката и те свирят нова песен, наречена „Щастливата Ана“, написана за мен, а на лодките са издигнати дървени сцени и се играят живи картини в чест на пристигането ми, и всички се усмихват и ми махат, затова аз се усмихвам и махам в отговор.
Нашето шествие тръгва нагоре по широкия път към Гринич и аз отново си давам сметка каква страна е моята нова родина. Защото този Гринич изобщо не е замък, не е място, укрепено поради страх от врага, който може да дойде; той е дворец, построен за живееща в мир страна, голям, богат, красив дворец, по-прекрасен от всичко във Франция. Той гледа към реката и е най-красивата постройка от камък и скъпоценно венецианско стъкло, която съм виждала през живота си. Кралят вижда възхитеното ми лице, довежда коня си редом до каляската ми и се навежда да ми каже, че това е само един от многото му палати, но най-любимият и че след време, когато пътуваме из страната, ще видя останалите и че се надява всичките да ми се харесат.
Отвеждат ме в покоите на кралицата да си почина и поне веднъж не ми се иска да се скрия в личните си покои, а вместо това се радвам да бъда тук, заобиколена от дамите си в моя кабинет, и от останалите, чакащи в голямата зала за аудиенции отпред. Влизам в личната си гардеробна и се преобличам в роклята си от тафта, която са поръбили със самурените кожи, подарени ми от краля за Нова година. Мисля, че никога преди не съм носила толкова скъпи одежди. Повеждам дамите си на вечеря, чувствайки се така, сякаш вече съм кралица, а на входа на голямата трапезария кралят ме хваща за ръката и ме повежда покрай масите, където всички се кланят и правят реверанси, а ние се усмихваме и кимаме, хванати за ръце, сякаш вече сме съпруг и съпруга.
Започвам да разпознавам хората и да си спомням имената им без подсещане, така че сега дворът не ми се струва толкова неразбираемо и лишено от приятели място. Виждам лорд Саутхамптън, който изглежда уморен и разтревожен, както сигурно наистина се чувства заради целия труд, който положи да ме доведе тук. Усмивката му е напрегната, и, странно, поздравът му е хладен. Той извръща поглед от краля, сякаш се задава някаква беда, и аз си спомням решимостта си да бъда справедлива кралица в този двор, който се ръководи от произвола. Може би ще науча какво тревожи лорд Саутхамптън, навярно мога да му помогна.