Подобно на двойственото си отношение към личността на Борн, Уеб едновременно обичаше и мразеше Конклин. Той беше негов баща, изповедник, съконспиратор, експлоататор. Алекс Конклин пазеше ключовете към миналото на Борн. В случай като този беше задължително да се срещне с него, защото Алекс бе единственият, който можеше да има някакво предположение как човек, тръгнал по следите на Джейсън Борн, е стигнал до Дейвид Уеб в университета.
Джорджтаун остана далеч зад гърба му. Когато навлезе в извънградската част на Вирджиния, денят вече гаснеше. Около слънцето тегнеха плътни слоести облаци, злачната трева по хълмовете наоколо се поклащаше на вятъра. Натисна газта и колата полетя напред, мощният двигател замърка равномерно.
Докато следваше острите завои на магистралата, внезапно му хрумна, че не е посещавал Мо Панов повече от месец. Мо, психолог към ЦРУ, препоръчан му от Конклин, работеше върху възстановяването на увредената психика на Уеб, за да потисне окончателно самоличността на Борн и да възвърне забравените спомени на Дейвид Уеб. Благодарение на техниките, прилагани от Мо, Уеб откри отломки от спомените си, които смяташе за безвъзвратно изгубени и които изплуваха в съзнанието му и сега. Процесът обаче беше изтощителен и трудоемък, така че в края на семестъра обикновено си даваше почивка, защото работата му в университета в този период ставаше доста по-интензивна и напрегната.
На следващия изход слезе от магистралата и се насочи на северозапад по двупосочно асфалтирано шосе. Защо ли се сети за Панов точно сега? Борн се бе научил да се доверява на интуицията си. Знаеше, че неочакваната мисъл за Мо не му е хрумнала току-така. Каква роля играе доктор Панов в настоящия му живот? Помага му да възвърне спомените си — това ясно, какво още? Борн задълба в тази посока. При последната им среща двамата разговаряха за тишината. Мо подметна, че тишината е мощно средство в процеса на възстановяване на паметта. Човешкото съзнание имало нужда от активност и отбягвало тишината. Но ако човек все пак успеел да вкара в мислите си пълна — малко или повече — тишина, имало голяма вероятност да провокира изплуването на отдавна забравени спомени. „Е, добре, каза си Борн, но защо се сетих за тишината точно сега?“
Намери отговора едва когато зави по дългата, изящно лъкатушеща алея към имението на Конклин. Снайперистът бе използвал заглушител, който помага на стрелеца да остане незабелязан. Но в същото време има и своите недостатъци. При далекобойно оръжие — какъвто бе използваният в случая снайпер — заглушителят може да даде сериозно отклонение. За да има повече шансове за успех, стрелецът би трябвало да се прицели в торса на Борн — далеч по-масивен от коя да е друга част на тялото. Той обаче беше избрал да стреля в главата на жертвата. Ако намерението му е било да убие Борн, подходът му е доста нелогичен. Но ако е искал само да го сплаши — е, тогава вече нещата стоят по друг начин. Тайнственият снайперист очевидно е човек с професионално достойнство, но не и самохвалко; не остави никаква следа за качеството на уменията си. Така или иначе, едно е ясно — действа по предварителен план.
Борн мина покрай деформирания силует на старата плевня и другите по-малки постройки — бараки за инструменти, навеси за багаж и други подобни. Зад тях се видя главната сграда. Около нея се извисяваха кръшни ели, тук-там се виждаха групички бреза и син кедър — все стари дървета на повече от шейсет години, с други думи, по-възрастни от самата каменна къща с почти цяло десетилетие. Някога имението е принадлежало на бивш бригаден генерал, вече покойник, занимавал се с нелегална и, може да се каже, доста неприятна дейност. В резултат на това главната къща, а всъщност и цялото имение бе надупчено от подземни тунели, входове и изходи. Борн предполагаше, че за Конклин е забавно да живее на място, пълно с тайни.
Още със спирането забеляза не само беемвето на Конклин, но и ягуара на Мо Панов. Докато вървеше по паважа към къщата, изведнъж му олекна на сърцето. Двамата най-добри приятели, които имаше на този свят, всеки от тях посвоему пазител на миналото му, бяха там. С общи усилия щяха да разгадаят и тази загадка — както винаги досега. Изкачи се на предната веранда, позвъни. Никакъв отговор. Допря ухо до полираната тикова врата, отвътре се чуваха гласове. Натисна дръжката — беше отключено.
В главата му светна червена лампа и той се спря зад полуотворената врата, заслушан в гласовете, които идваха от вътрешността на къщата. Нищо че се намираше в провинциално градче, където за престъпност на практика изобщо не се говореше — старите навици не се забравят. Конклин имаше свръхразвито чувство за сигурност и никога не би оставил входната врата отключена — все едно дали си е вкъщи или е излязъл. Уеб отвори джобното ножче и влезе, готов да посрещне евентуалния нападател — член на екип от убийци, изпратени да го елиминират, — който би могъл да го дебне вътре.