— Благодаря — усмихна се Азнор.
Халид Мурат му каза нещо на ухо, после отстъпи назад и го разроши по косата.
— Нека Аллах бъде с теб, войниче, във всичките ти начинания.
Чеченският лидер и помощникът му изпратиха с поглед момчето, което се отдалечи сред развалините, стиснало в ръка неизбухналия руски снаряд. След малко се отправиха към конвоя. Хасан въздъхна тежко и хлопна вратата, която ги отделяше от външния свят — от света на Азнор.
— Не те ли тормози мисълта, че изпращаш едно дете на смърт?
Мурат го погледна. Снегът по брадата му се бе стопил и започваше да капе. Арсенов си каза, че повече му прилича на имам, отколкото на полеви командир.
— Дадох на това дете, което между другото трябва да се храни и облича и — най-важното — да пази семейството си като възрастен, та на това дете му дадох надежда, конкретна цел. С две думи — осмислих му живота.
Мъката бе изсмукала всичката мекота и цвят от лицето на Арсенов. Очите му святкаха застрашително.
— Руските куршуми ще го разкъсат на парчета.
— Наистина ли го мислиш, Хасан? Нима вярваш, че Азнор е глупав или, още по-лошо, нехаен?
— Та той е само дете.
— Посято ли е семето, фиданките ще избият дори почвата да е суха и неплодородна. Винаги е било така, Хасан. Вярата и смелостта на един човек неизменно заразяват и останалите, пръсват своите семена, за да покълнат от тях още десет, двайсет, сто, хиляда!
— А през това време нашите сънародници все така ще ги убиват и изнасилват, ще умират от глад, ще ги тъпчат като добитък. Не е достатъчно, Халид! Изобщо не е достатъчно!
— Младежката припряност все още кипи у теб, Хасан. — Сграбчи другаря си за рамото. — Е, като се замисля, в това няма нищо чудно, нали така?
Арсенов, уловил искриците на съжаление в очите на Мурат, стисна зъби и извърна лице. Вятърът разнасяше над улиците подивели валма от сняг, които се въртяха като чеченски дервиши, изпаднали в транс. Мурат видя в това знак, че стореното току-що е важно и значимо, както е важно и значимо онова, което се канеше да изрече.
— Имай вяра — прошепна той тържествено. — Вярвай в Аллах и в това смело момче!
Десет минути по-късно конвоят спря пред Девета градска болница. Арсенов погледна часовника си.
— Време е — рече.
Противно на изискванията за безопасност, двамата лидери пътуваха в едно и също транспортно средство. Обяснението беше, че чакат важно обаждане.
Мурат се наведе напред, натисна бутон и пред тях се издигна звукоизолираща стена, която ги отдели от шофьора и четиримата охранители в предната част на машината. Добре обучените мъже седяха и гледаха право пред себе си през армираното стъкло.
— Искам да те питам нещо, Халид, защото моментът на истината настъпи. Кажи, какви възражения имаш?
Мурат повдигна неразбиращо лъсналите си от влагата вежди.
— Какви възражения?
— Нима не желаеш да получим онова, което ни се полага по право, Халид, онова, което ни е отредил Аллах?
— Твоята връзка с родината е много силна, приятелю. Знам го отлично. Неведнъж сме се били рамо до рамо, убивали сме заедно, всеки от нас дължи живота си на другия. Така че, чуй ме. Душата ми линее от мъка по моя народ. Болката на нашите близки ме изпълва с ярост, която едва сдържам в себе си. Това чувство ти е познато — знаеш за какво става въпрос по-добре от мен, по-добре от всеки друг може би. Но историята ни учи да се пазим от най-силните си желания. Последиците от това, които ни бе предложено…
— За което чертаехме планове!
— Така да бъде — съгласи се Халид Мурат. — Но не бива да забравяме последиците!
— Предпазливост — горчиво отрони Арсенов, — все тази предпазливост.
— Приятелю — усмихна се Халид Мурат и стисна другия за рамото, — не искам да се оставя да ме подведат. Безразсъдният враг, който действа прибързано, е лесна плячка. Трябва да се научиш да превръщаш търпението в добродетел.
— Търпение! — Арсенов се изхрачи. — Защо не посъветва онзи малък боец да прояви търпение. Даде му пари, каза му откъде да си купи муниции. Настрои го срещу руснаците. Всеки ден забавяне е поредният, в който излагаме на риск живота на това момче и на хилядите като него. От избора ни днес зависи бъдещето на Чечения.