Хан още не се беше отърсил от спомена за погледа в очите на Мурат в мига, преди да издъхне. Всеки се разделя с живота по различен начин. Хан беше установил, че в това отношение между хората няма нищо общо, защото животът на всеки човек, макар и неизменно греховен, протича неповторимо и по различен начин понася белезите, оставени от греховете. Както няма две снежинки с еднаква форма. При Мурат нямаше капчица страх. Изненада — да, ярост — със сигурност, но и още нещо, по-дълбоко — съжаление и болка, че делото на живота му остава недовършено. Но в последния поглед, помисли си Хан, винаги остава нещо недоизказано. Дали и в този случай се касае за предателство? Знаел ли е Мурат поръчителя на убийството си?
Извърна се към Степан Спалко, който му подаваше тежък плик, пълен с пари.
— Хонорарът ти — рече. — Плюс скромен бонус.
— Бонус ли? — Въпросът за парите отклони вниманието на Хан към преките му дела. — Не сме се договаряли за никакъв бонус.
Спалко сви рамене. На червеникавата светлина на луната бузата и вратът му проблясваха като намазани с кръв.
— Халид Мурат беше двайсет и петата ти поръчка. Приеми го за юбилеен подарък, ако искаш.
— Проявявате щедрост, господин Спалко. — Хан прибра плика, без да погледне вътре. Би било проява на лошо възпитание.
— Помолих те да ме наричаш Степан. Както аз се обръщам към теб с Хан.
— Има разлика.
— Нима?
Хан притихна, тишината го обгърна. Попи в тялото му и той сякаш изведнъж порасна, издължи се.
— Не съм длъжен да ви давам обяснения, господин Спалко.
— Хайде де — махна с ръка онзи. — Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това.
В тишината се усети напрежение. Някъде в покрайнините на Грозни небето се озари от експлозия, чуха се изстрели от малокалибрено оръжие, сякаш деца стреляха с пушки с капси.
— В джунглата научих две много важни неща — обади се най-сетне Хан. — Първо, да се доверявам само и единствено на себе си. Второ, да уважавам и най-крехките прояви на цивилизованост, защото единственото, което дели човека от анархията, властваща в джунглата, е способността му да знае мястото си в света.
Спалко го изгледа продължително. В очите на Хан се отразяваше задъханият ритъм на оръжията и той изглеждаше някак по-див и нецивилизован. Спалко си го представи сам в джунглата, жертва на лишенията, плячка на алчността и неконтролируемата жажда за кръв. Джунглите на Югоизточна Азия представляваха отделен свят — варварски, развращаващ морала, подвластен на собствени странни закони. Фактът, че Хан не само е оцелял в тази среда, но и е излязъл от нея като цивилизован човек, беше — поне според Спалко — една от загадките на света около него.
— Ще ми се да се надявам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.
— Смъртта има специфичен мирис — поклати глава Хан. — Попил е и във вас.
— И аз го усещам в теб. — Устните на Спалко бавно се разтеглиха в усмивка: — Виждам, че си съгласен с твърдението, че отношенията помежду ни са по-особени.
— И двамата сме пълни с тайни, нали така? — попита Хан.
— Преклонение към смъртта. Ясно осъзнаване на нейната мощ. — Спалко кимна доволно. — Нося онова, за което ме помоли.
Подаде му черна папка.
Хан за миг спря поглед в очите му. Проницателността му долови мимолетна нотка на снизходителност, която му се стори недопустима. Отдавна се бе научил да приема обидите с усмивка, да крие яростта си зад непроницаема маска. Още един от уроците на джунглата: да реагираш, докато кръвта ти още ври, означава да допуснеш непростима грешка; да изчакаш търпеливо, докато се успокоиш — това е рецептата за ефективно отмъщение. Взе папката и съсредоточи вниманието си върху нея. Отвори я. Вътре имаше един-единствен лист фина хартия, върху който се виждаше текст със ситни букви, групиран в три параграфа. В горния край имаше снимка на симпатично мъжко лице, под която пишеше „Дейвид Уеб“.
— Това ли е всичко?
— Събрано е от множество източници. Това е цялата информация, която съществува за този човек.
Отговорът прозвуча прекалено спокойно. Явно Спалко го беше репетирал.
— Но със сигурност е той.
— Извън всяко съмнение — кимна Спалко.
— Определено.
Ако се съди по светлината наоколо, стрелбата се беше усилила. Чуваше се грохот на минохвъргачки, изригваха вулкани от огнени пръски. Луната сякаш се бе наляла с още кръв.