Около тях витаеше безплътното присъствие на тези чувства, навярно безмълвно доловени и от двамата, но неизказани гласно. Със свенлива, едва ли не тъжна усмивка Ронгси благодари още веднъж на професора и двамата се разделиха.
Уеб стоеше сам сред гъмжилото от студенти и преподаватели на двора, но в същото време усещаше и друго присъствие в себе си. Колкото и усилия да полагаше, агресивната личност на Джейсън Борн отново бе взела връх у него. Започна да диша бавно и дълбоко, съсредоточи се изцяло върху мисловните техники, с които неговият психиатър и приятел Мо Панов го бе научил да работи, за да победи самоличността на Борн. Най-напред се концентрира върху заобикалящата го среда, върху синьото и златистото на пролетния следобед, върху сивия камък и червената тухла на сградите по периферията на двора, върху движението на студентите, усмивките на момичетата и смеха на момчетата, оживените разговори на преподавателите. Попи в себе си тоталността на всеки един от тези елементи, потопи се във времето и пространството. Тогава, едва тогава, насочи мислите си навътре.
Преди години работеше за Външното министерство в Пном Пен. Беше женен — не за сегашната си съпруга Мари, а за тайландка на име Даб. Имаха две деца — Джошуа и Алиса, живееха в къща на брега на реката. Америка воюваше със Северен Виетнам, но войната беше обхванала и Камбоджа. Един следобед, докато той бе на работа, жена му и децата отишли да поплуват в реката, изневиделица се появил самолет и започнал да ги обстрелва. Докато не ги убил.
Уеб едва не полудя от мъка. В крайна сметка успя да напусне дома си в Пном Пен и пристигна в Сайгон като човек без минало и без бъдеще. Тогава се появи Алекс Конклин, прибра го от улицата и превърна смазания, подивял от скръб Дейвид Уеб в първокласен таен агент. В Сайгон Уеб се научи да убива, насочи омразата си навън, изля яростта си върху другите. Когато се установи, че член от групата на Конклин — лабилен злодей на име Джейсън Борн е шпионин, Уеб го екзекутира. Уеб мразеше личността на Борн, но трябваше да признае, че тя много често бе определяла линията на поведението му. Джейсън Борн беше спасявал живота на Уеб повече пъти, отколкото той можеше да си спомни. Забавна мисъл, ако не беше толкова буквална.
Години по-късно, когато и двамата се върнаха във Вашингтон, Конклин му постави дългосрочна задача. Беше се превърнал в така наречения спящ агент, приемайки името на отдавна загиналия и забравен от света Джейсън Борн. Цели три години Уеб живя като Борн, превърна се в убиец от международен мащаб и с изключително висока репутация. Основната му задача бе да проследи терорист, който непрекъснато успяваше да се измъкне.
Но в Марсилия мисията му се обърка. Простреляха го, попадна в мрачните води на Средиземно море, помислиха го за мъртъв. Всъщност бе изваден от водата от рибари, които го оставиха на пристанището в ръцете на вечно пиян доктор. Вследствие на толкова близката си среща със смъртта Дейвид Уеб изгуби паметта си. Част от спомените му постепенно се върнаха, но това бяха спомените на Борн. Много по-късно, благодарение на Мари, за която впоследствие се ожени, Борн започна да прозира истината — разбра, че всъщност се казва Дейвид Уеб. Но дотогава личността на Джейсън Борн вече се беше вкопчила здраво в него, твърде агресивна и сръчна, за да се предаде.
С времето в него заживяха двама души: Дейвид Уеб, професор по лингвистика, който се ожени и по-късно му се родиха две деца, и Джейсън Борн — агентът с удивителни качества, обучен от Алекс Конклин. От време на време Конклин се нуждаеше от услугите на Борн и Уеб с неохота се отзоваваше. Беше истина обаче, че Уеб често не успяваше да контролира ефективно личността на Борн. Случилото се с Ронгси и тримата хулигани бе красноречиво доказателство за това. Борн успяваше да се наложи върху личността на Уеб въпреки желанията на професора, въпреки неоценимата помощ и усилия на доктор Панов.
Хан наблюдаваше как Дейвид Уеб и камбоджанецът разговарят в дъното на двора. След малко се шмугна в сграда, диагонална на „Хийли Хол“ и се качи по стълбите на третия етаж. Беше облечен като повечето студенти. Беше на двайсет и седем, но изглеждаше по-млад и никой не се обърна подозрително подире му. Носеше камуфлажен панталон и дънково яке, върху което висеше обемиста раница. Кецовете му се плъзгаха безшумно по коридора покрай аудиториите. Беше запомнил разположението на всичко в двора до последната подробност. Докато вървеше, доизчисляваше наум ъглите, вземайки предвид големите кичести дървета, които като нищо можеха да закрият видимостта му към преследвания обект.