— Изпратили са само един кораб да търси оцелели?
— Напълно съм съгласен с теб, Стефани — кимна е въздишка Дейвис. — Малоун има достатъчно пълномощия, за да прочете този материал. Въпросът е: трябва ли да го прави?
— Абсолютно — без колебание отвърна тя, спомняйки си огромната болка, която беше изпитала след неочакваното самоубийство на съпруга си и смъртта на сина си. Именно Малоун й беше помогнал да се освободи от агонията, именно това беше причината да му бъде задължена.
Телефонът на бюрото иззвъня. Един от сътрудниците й съобщи, че на другата линия е Котън Малоун, който настоява да разговаря с нея.
Стефани и Дейвис се спогледаха.
— Хич не ме гледай — промърмори той. — Не аз му дадох доклада.
Стефани посегна към слушалката, но Дейвис й направи знак да включи микрофона. Това не й хареса, но нямаше как да му откаже.
— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Веднага бързам да ти кажа, че не съм в настроение да слушам глупости.
— Здрасти и на теб — отвърна тя.
— Ти прочете ли доклада, преди да ми го изпратиш?
— Не.
Което си беше чистата истина.
— Приятели сме от доста време, Стефани. Оценявам жеста ти, но ми трябва нещо друго. Без никакви въпроси.
— Мисля, че ти върнах услугата — отвърна тя.
— Значи тази ще бъде на моята сметка.
Тя вече знаеше какво ще поиска Малоун.
— Моторен кораб „Холдън“. През ноември седемдесет и първа е бил изпратен на специална мисия в Антарктика. Искам да знам дали капитанът му е още жив. Казва се Закари Алегзандър. Ако е жив, искам да разбера къде живее. Ако не е, ще трябва да потърся някой друг член на екипажа, за предпочитане офицер.
— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.
— Прочете ли доклада? — отново попита Малоун.
— Защо питаш?
— Усещам го по гласа ти. Със сигурност знаеш защо се интересувам от тези неща.
— Току-що бях информирана за събитията на Цугшпице. След което реших да хвърля едно око на написаното.
— Имаш ли твои хора тук? Оперативни агенти или други?
— Не и от моите.
— След като си прочела доклада, вероятно си даваш сметка, че мръсникът лъже. Зарязали са подводницата на произвола на съдбата. Баща ми и останалите десет души на борда може би са чакали да бъдат спасени. Но никой не се е появил. Искам да разбера защо командването на флота е постъпило по този начин.
Ясно личеше, че е ядосан. Тя също.
— Искам да се срещна с един или няколко от офицерите на „Холдън“ — добави той. — Моля те, намери ми ги.
— Ще се връщаш ли?
— Само ако откриеш някой от тези хора.
Дейвис кимна.
— Добре. Ще ги открия.
Започваше да й писва. Появата на Едуин Дейвис не беше случайна. Малоун със сигурност беше манипулиран, тя също.
— Още нещо, след като вече си научила за лифта — добави той. — В кабината имаше една жена, която тикна пистолет под носа ми. Справих се с нея, но искам да я открия. Прибрали ли са я? Пуснали ли са я?
По-късно ще му обясниш, беззвучно размърда устни Дейвис.
Достатъчно, кипна вътрешно Стефани. Малоун е верен приятел, който винаги е до нея, когато има нужда от него. Беше крайно време да му обясни какво се случва. А Едуин Дейвис да върви по дяволите.
— Всъщност забрави — неочаквано добави Малоун.
— Какво?
— Току-що я открих.
7
Гармиш
Изправен до прозореца на втория етаж, Малоун гледаше надолу към оживената улица. Жената от лифта, Паня, спокойно крачеше към заснежения паркинг пред „Макдоналдс“.
Малоун върна пердето на мястото му. Какво търсеше тук тази жена? Избягала ли бе, или полицията просто я бе пуснала да си върви? Той взе якето, навлече ръкавиците и тикна пистолета й в джоба си. Излезе от стаята и се спусна във фоайето. Беше напрегнат, но походката му остана спокойна.