Заповедта му към оперативния беше категорична: никакво оръжие. Само бягаш. В един момент се оставяш да те хванат, а после се правиш на смахнат. Два дни по-рано се беше погрижил за алибито на своя човек, защото знаеше, че всичко ще бъде подложено на двойни и тройни проверки. Фактът, че той имаше семейни проблеми и спеше с омъжена жена, подпомагаше това алиби и даваше перфектно обяснение за бягството му. И спектакълът се получи, съвършен до последния детайл.
А сега беше негов ред да си свърши работата.
Стефани заблъска по вратата на координатора на конференцията. От рецепцията им бяха предоставили номера на стаята му.
— Коя, по дяволите…
Тя тикна служебната си карта под носа на слисаната жена.
— Федерални агенти! Искаме да знаем къде точно ще се проведе сутрешният лов!
След кратко колебание жената кимна.
— В рамките на имението, на двайсетина минути оттук.
— Покажете ни как да стигнем до там, моля ви — рече Дейвис.
Смит наблюдаваше ловната група с бинокъла, който беше купил предния ден от местния „Таргет“. Радваше се, че беше задържал пушката, която отмъкна от дома на Хърбърт Роуланд. В нея имаше четири патрона. Повече от достатъчно. На практика му трябваше само един.
Ловът на глигани със сигурност не е за всеки. Лично той почти не познаваше този спорт. Глиганите са зли и опасни животни и населяват гъсто залесени райони, далеч от отъпканите пътеки. В досието на Скофилд беше отбелязано, че той обича да ходи на лов за глигани. Вчера, почти едновременно с получаването на тази информация, Чарли нахвърли плана за ликвидирането на обекта.
Огледа се наоколо. Обстановката беше перфектна. Много дървета, никакви къщи. Гъста, простираща се на километри гора, забулена от влажна мъгла. За щастие Скофилд не използваше кучета — те биха били сериозен проблем. От участници в конференцията беше разбрал, че ловците неизменно тръгват от определено място край реката, разположена на около пет километра от хотела. А след това следват предварително маркиран маршрут. Никакви огнестрелни оръжия. Само лъкове и стрели. Не е задължително да се върнат с глиган. По-важно е да бъдат в компанията на професора, да разговарят с него и да се наслаждават на зимната утрин сред гората.
Всичко това го накара да се придвижи към мястото на засадата два часа по-рано, далеч преди разсъмване. След внимателно проучване на местността избра малко възвишение близо до пътеката.
Надяваше се на добър шанс. Ако такъв не се появеше, щеше да импровизира.
Стефани беше зад волана, а Дейвис играеше ролята на навигатор. Отдалечиха се от хотела и потънаха дълбоко в имението. Пътят представляваше тясна алея, покрита с неравен асфалт, която пресичаше реката и потъваше в гората. Координаторката на конференцията им бе обяснила, че ловният район е разположен отвъд реката и няма да им бъде трудно да открият маркираната пътека.
В далечината се мярнаха червени стоп-светлини. Стефани отби на някаква полянка и двамата изскочиха от колата. Небето започваше да просветлява. Лицето й поруменя от влагата на ледения въздух. Очите й бързо откриха пътеката. Тя се втурна напред.
Смит долови някакво оранжево сияние сред боровите клони, на по-малко от километър от него. Беше яхнал дебел клон и бе опрял гръб в дънера. Бавно просветляващото декемврийско небе обещаваше още един изключително студен ден. Той вдигна бинокъла и проследи групичката ловци, която се отдалечаваше на север. Беше рискувал с избора на мястото, опирайки се на предположението, че те ще се придържат към пътеката. Фигурата на Скофилд в окуляра беше доказателство, че рискът е бил оправдан.