— Вижте какво ще ви кажа — театрално въздъхна Рамзи. — Ще оставя тази чест на някой друг военен. В момента мисля единствено за новото си назначение в Съвета на началник-щабовете. То предлага достатъчно предизвикателства.
— Говори се, че кандидатурата ви е била издигната от Атос Кейн. Вярно ли е?
Тази жена беше далеч по-добре информирана, отколкото допускаше.
— Ако сенаторът се е сетил за мен, съм му много благодарен. При ново назначение винаги е добре да имаш приятели в Сената.
— Допускате ли, че ще имате проблеми с одобрението от Сената?
— Не допускам нищо — сви рамене той. — Просто се надявам, че сенаторите имат добро мнение за мен. Ако се окаже, че не е така, нямам никакви проблеми да довърша кариерата си на поста, който заемам в момента.
— Говорите така, сякаш ви е все едно дали ще заемете мястото.
Куп кандидати за високи постове се бяха провалили по една проста причина: прекалено нетърпение да заемат вакантната позиция и високомерно убеждение, че от тях по-подходящи няма.
— Не съм казал подобно нещо и вие прекрасно го знаете. Какъв ви е проблемът? Може би се опитвате да изровите някаква история около назначението ми? Ако е така, само си губите времето.
Репортерката явно не хареса забележката му.
— Нека бъдем откровени, адмирале — смени тона тя. — Повечето хора едва ли са свързвали името ви с това назначение. За тях логичната кандидатура би била Роуз от Пентагона или Блекуд от НАТО. Но Рамзи? Името ви изскочи буквално от нищото. Ето защо съм любопитна.
— А не допускате ли, че споменатите от вас висши офицери не са проявили интерес?
— Напротив, вече си направих труда да го проверя. Но Белият дом се е спрял на вас. Според моите източници станалото е по настояване на Атос Кейн.
— В такъв случай попитайте Кейн.
— Вече го направих. От канцеларията му обещаха да ми изпратят отговор. Преди три часа.
Дойде времето за примирие.
— Страхувам се, че тук няма да откриете нищо зловещо. Поне от моя страна. Срещу вас стои офицер с дълга кариера, който е благодарен за възможността да служи още няколко години на своята страна.
Стефани последва полковника в склада. Вратата се отвори след въвеждането на цифров код, последван от електронно сканиран отпечатък от палеца му.
— Лично отговарям за всичките тези складове и появата ми тук няма да предизвика подозрение — поясни Крос.
Ясно защо го е избрал Даниълс, помисли си Стефани.
— Предупредиха ли ви, че нашето посещение трябва да остане тайна? — попита Дейвис.
— Да. Първо командирът, а след това и самият президент.
Озоваха се в малко преддверие. Зад остъклената стена се виждаше огромно, слабо осветено пространство, пълно с безкрайни редове метални стелажи.
— Наредено ми е да ви запозная с историята на това място — каза Крос. — Складът е даден под наем на флота през октомври 1971-ва.
— Преди отплаването на подводницата — отбеляза Дейвис.
— Не знам нищо по този въпрос — отсече полковникът. — Но знам добре, че оттогава до ден-днешен този склад се поддържа от флота. — Ръката му махна към вътрешността. — В дъното зад стелажите има отделна хладилна камера, която работи.
— Какво се съхранява в нея? — попита Стефани.
Крос се поколеба за момент.
— Мисля, че ще е най-добре да видите сами.
— Затова ли сме тук?
— Нямам представа — сви рамене водачът им. — Но вече трийсет и осем години ръководството на Форт Ли поддържа този склад в безупречно състояние. Аз самият отговарям за него от шест години насам. Никой не може да влиза тук без мое присъствие с изключение на адмирал Рамзи. Присъствам на всички ремонти работи или дейности, свързани с почистването, също като предшествениците си. Скенерите и електронните ключалки бяха монтирани преди пет години. Всяко влизане се регистрира от компютър, който изпраща ежедневна сводка до щаба на военноморското разузнаване. Всичко, което се съхранява тук, представлява държавна тайна и това е добре известно на персонала на базата.