— Колко пъти е идвал Рамзи? — попита Дейвис.
— Само веднъж през последните пет години. Преди два дни и посещението е надлежно регистрирано от компютъра. Влизал е и в хладилната камера, която има отделна електронна ключалка.
— Заведете ни там — нетърпеливо тръсна глава Стефани.
Рамзи изпрати репортерката на „Поуст“ и затвори вратата след нея. Хоуви му бе казал, че го чакат още три интервюта — две за телевизията и едно за радиото. Но те щяха да се проведат в заседателната зала на долния етаж, която позволяваше монтирането на съответната апаратура. Денят започваше да му харесва. Нямаше нищо общо с живота в сянка. От него щеше да излезе отличен представител на Съвета на началник-щабовете, а ако всичко вървеше по план — и активен вицепрезидент.
Така и не разбираше защо вторият човек в държавната йерархия по традиция се държи в сянка. Дик Чейни беше доказал, че вицепрезидентът може да провежда активна политика, без това да се отразява на имиджа на държавния глава. В ролята на вицепрезидент самият Рамзи можеше да взема участие в каквото намери за добре и когато намери за добре. А и да се измъкне по съшия начин — бързо и без сериозни последици. Защото, както мъдро беше отбелязал Джон Нанси Гарднър, вицепрезидент на Франклин Делано Рузвелт, според повечето хора въпросната институция не струва дори „кофа топли плюнки“.
На лицето му изплува усмивка. Вицепрезидент Лангфорд Рамзи. Звучеше добре.
Мобилният му телефон тихо изцвърча. Вдигна го от писалището си и погледна екрана. Търсеше го Даян Маккой.
— Трябва да говоря с теб — обяви тя.
— Няма да стане.
— Без номера, Лангфорд. Посочи мястото.
— Нямам време.
— Намери, иначе назначение няма да има.
— Защо продължаваш с тези заплахи?
— Ще дойда в кабинета ти. Явно там се чувстваш най-сигурен.
Наистина беше така.
— По-какъв въпрос? — попита той.
— Става дума за човек на име Чарлс Кей Смит-младши. Явно е псевдоним, но ти определено го познаваш.
Рамзи за пръв път чуваше името на Смит, произнесено от друг човек. Хоуви имаше грижа за плащанията, но те отиваха в чуждестранна банка и на друго име, надеждно защитени от Закона за националната сигурност. Но Даян Маккой го беше научила.
Той погледна стенния часовник над писалището. 16:05.
— Добре — въздъхна Рамзи. — Чакам те.
76
Малоун се настани в салона на ДС-130. Бяха се приземили в Кейптаун след десетчасов полет от Франция. Хеликоптер на френските ВВС ги беше превозил от Осо до най-близката военна база, отстояща на 250 километра от планинското селце. Там се бяха прехвърлили на един С-21А — военната версия на „Лиърджет“, който бе прекосил Средиземно море и целия африкански континент с почти свръхзвукова скорост, кацайки само два пъти за бързо презареждане с гориво.
В Кейптаун ги чакаше транспортен ДС-130 „Херкулес“ с два екипажа от 109-а въздушна ескадрила на Нюйоркската въздушна гвардия, с включени двигатели и допълнителни резервоари за гориво. Малоун бързо си даде сметка, че полетът с лиърджета ще се окаже истински лукс в сравнение с онова, което чакаше него и спътниците му по маршрута до Антарктида. Предстоеше им да изминат около 4300 километра над бурния океан. Е, последните хиляда и нещо бяха над дебели пластове вечен лед.
Една наистина ничия територия.
Екипировката им вече беше на борда. Ключовата дума за нея беше „пластове“, а главната й цел — да отстранява телесната влага без замръзване. Основното средство за постигането й беше специалното бельо от бързо съхнеща материя. След него идваше ред на дебел вълнен комбинезон, който позволява на кожата да диша и също съхне бързо, запазвайки топлината на тялото. Отгоре трябваше да облекат подплатени с кожа найлонови якета и панталони, над които щяха да сложат дебели анораци от гортекс и непропускащи вятър панталони. Всичко това в камуфлажните цветове на американската армия. Накрая идваше ред на ръкавиците и ботушите в комплект с два чифта чорапи.
Няколко часа по-рано той беше изпратил номерата на участниците в експедицията. Сега с одобрение откри, че всичко е точно, като ботушите бяха с половин номер по-големи, за да могат да поемат и дебелината на чорапите. Екипите им завършваха с черни качулки от плътна вълна, които предпазваха лицето и шията, с процепи за очите, които на свой ред щяха да бъдат предпазени от очила със специално тонирани стъкла. Сякаш ще правим космическа разходка, помисли си развеселено той, но след това бързо си даде сметка, че не е чак толкова далеч от истината. Беше чувал, че от невероятния антарктически студ понякога дори пломбите могат да се свият и паднат.