Двигателите на турбовитловия „Херкулес“ достигнаха максимални обороти и тежкият му корпус се понесе по пистата. Секунди по-късно под тях се появи морската шир. Наближаваше полунощ. Започна дългото пътуване към неизвестността.
77
Форт Ли
Стефани гледаше как полковник Крос се справя с електронната ключалка и отваря блиндираната врата на хладилната камера. Във въздуха излетя облаче ледена мъгла. Крос я изчака да се разсее и отстъпи крачка встрани.
— След вас, моля.
Тя влезе първа, следвана по петите от Дейвис. Камерата представляваше квадрат с триметрови метални стени, край една от които имаше рафтове с книги. Пет реда. Най-малко двеста екземпляра, прецени на око Стефани.
— Тук са от 1971 година — поясни Крос. — Нямам представа къде са били съхранявани преди. Но мястото трябва да е било студено, защото, както виждате, всички са в отлично състояние.
— Откъде са ги докарали? — попита Дейвис.
— Не знам — сви рамене Крос. — Камъните са били открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а и операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Логиката сочи, че и тези книги трябва да са от там.
Стефани пристъпи към един от рафтовете. Книгите бяха малки по размер, някъде около 15 на 20 сантиметра. Кориците им бяха от дърво и бяха шити с дебели конци, а страниците бяха от дебела и грапава хартия.
— Може ли да разлистя една? — попита тя.
— Имам заповед да ви позволя всичко, което пожелаете.
Стефани внимателно свали една замразена книга от рафта.
Крос беше прав: тя наистина беше в отлично състояние. Термометърът до вратата показваше минус 12,2 градуса. Някъде беше чела, че изследователи, посетили Южния полюс десетилетия след експедицията на Амундсен и Скот, открили хранителните им складове непокътнати. Сиренето и зеленчуците все още ставали за ядене, а бисквитите били запазили своята хрупкавост. Солта, горчицата и подправките били в отлично състояние, дори списанията изглеждали така, сякаш били отпечатани предишния ден. Антарктида е един природен фризер. Там няма гниене, ръжда, ферментация и микроби. Няма влага и прах, нито пък насекоми. Нищо, което да се превърне в органични отпадъци. Например книги с дървени корици.
— Преди време имаше предложение Антарктида да бъде превърната в световна библиотека — подхвърли Дейвис. — Климатът осигурявал пълното запазване на хартията. Тогава идеята ми се стори абсолютно налудничава.
— Ама май не е така.
Стефани върна книгата на мястото й. На корицата в светлокафяв цвят беше изписан непознат символ.
Внимателно разгърна втвърдените страници, запълнени от горе до долу със странно писмо. Завъртулки, кръгчета и камшичета. Странен курсив: равен и стегнат. Имаше и множество рисунки на растения, хора и някакви непознати уреди. Страниците си приличаха като две капки вода — плътно запълнени с текст, изписан с кафяво мастило, без нито едно петънце.
Преди да отвори камерата, Крос им беше показал множеството каменни фрагменти, подредени върху широки лавици. Върху тях личеше същото писмо.
— Нещо като библиотека, а? — подхвърли Дейвис.
Стефани само сви рамене.
— Госпожо — обади се Крос.
Тя се обърна. Полковникът се пресегна и свали от най-горния рафт дневник с кожени корици, увит в парче плат.
— Личният дневник на адмирал Бърд. Президентът нареди да ви го предам.
Тя веднага си спомни думите на Хърбърт Роуланд.
— Засекретен е от 1948 година — поясни Крос. — А от 1971-ва се съхранява тук.
Между страниците на дневника се виждаха няколко разделителя от тънка хартия.
— Отбелязани са най-важните части от него — рече Крос.
— От кого? — попита Дейвис.
— Президентът беше сигурен, че ще зададете този въпрос — усмихна се полковникът.
— И какъв е отговорът?
— Преди известно време занесох дневника в Белия дом и президентът го прочете. Помоли да ви предам, че въпреки вашето мнение и това на част от колегите ви той отдавна се е научил да чете.
Завръщане в сухата долина, кота 1345. Устроихме лагер. Времето е ясно и тихо. Небето е безоблачно, духа слаб вятър. Открихме старите лагери на германците. Списания, складове с храна, оборудване — всичко датира от 1938 г. Дървените заслони все още са на мястото си. Скромното обзавеждане също: маси, столове, печка, радиоапарат. На мястото няма нищо друго от важно значение. Преместихме се на 22 километра на изток. Кота 1356, още една суха долина. В подножието на планината открихме камъни с непознати надписи по тях. Повечето твърде тежки за транспортиране. Събрахме по-дребните и повикахме хеликоптера. Аз изследвах камъните и прекопирах надписите.