Той влезе в храма през високите готически порти, над които имаше скулптурна композиция с библейски сцени. Погледът му веднага беше привлечен от фреските на купола, изобразяващи рая. Покрай вътрешните стени на храма се издигаха каменни статуи и херувими, сякаш оживели от трепкащата светлина, заливаща ги със златни, розови и сиво-зеленикави отражения. Малоун беше виждал и други църкви в стил рококо. Повечето от тях бяха твърде претрупани, заличавайки изцяло идеите на строителя. Но тази беше различна. Тук украсата беше напълно подчинена на архитектурните решения.
Жената, която следеше, тръгна надясно, измина двайсетина метра и се насочи към съседното помещение, пълно със статуи. Тежката дървена врата се затръшна зад нея.
Малоун спря да обмисли следващите си действия. Всъщност нямаше избор. Приближи се до вратата и хвана металната дръжка. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета в джоба. Натисна дръжката и вратата се открехна. Помещението беше малко. Куполът се крепеше на стройни бели колони. И тук украсата бе в стил рококо, но без да бъде прекалено натрапчива. По всяка вероятност това беше сакристията. Обзавеждането се изчерпваше с два високи шкафа, пред всеки от които имаше маса. До по-близката стояха две жени — тази от колата и още една, напълно непозната.
— Добре дошли, хер Малоун — обади се непознатата. — Отдавна ви чакам.
8
Мериленд, 0:15 ч.
Къщата беше пуста, в гората наоколо нямаше никой. Но вятърът продължаваше да носи името му.
Рамзи.
Той се закова на място. Не беше глас, а по-скоро неясен шепот, подет от зимния вятър. Адмиралът бе влязъл в къщата през отворената задна врата и в момента стоеше в просторно помещение, чиито мебели бяха покрити с мръсни кафяви чаршафи. През прозорците в дъното се виждаше част от широка поляна. Той стоеше неподвижно и се ослушваше напрегнато. След известно време реши, че така му се е причуло.
Лангфорд Рамзи.
По дяволите! Наистина ли някой го викаше по име, или всичко беше плод на въображението му в тази зловеща обстановка?
След речта в клуба той се бе качил на колата и бе потеглил насам. Без компания, без униформа. Като началник на военноморското разузнаване трябваше да бъде незабележим. По тази причина избягваше както официалното облекло, така и служебната лимузина с шофьор. Нищо по замръзналата земя около къщата не сочеше скорошни посещения. Макар и силно ръждясала, бодливата тел на оградата изглеждаше непокътната. Самата къща беше отдавна изоставена, със счупени стъкла на прозорците и продънен покрив, без следи и някакви опити за ремонт. По негово мнение тя беше строена някъде през XIX век. Някога елегантната лятна резиденция днес се беше превърнала в развалина.
Вятърът продължаваше да вие. Според метеорологичната прогноза снегът най-сетне се беше преместил на изток. Рамзи сведе очи към дървения под. Върху пластовете мръсотия личаха единствено неговите стъпки.
Навън нещо издрънча. Счупено стъкло? Звън на метал? Трудно беше да се каже.
Стига вече. Край на глупостите. Разкопча палтото си и измъкна автоматичния валтер. Предпазливо тръгна наляво по дълъг и тъмен коридор. По гърба му полазиха тръпки. До слуха му долетя нов звук. Стържене, някъде вдясно. Последвано от металическо подрънкване откъм задната част на къщата. Явно компанията му се състоеше от двама души.
Адмиралът продължи бавно напред. Една бърза атака може би щеше да му свърши работа, още повече, че човекът в дъното на коридора продължаваше да демонстрира присъствието си с ритмично потракване.
Той си пое въздух, вдигна пистолета и влетя в кухнята. На плота на срещуположната стена, на три метра от него, се беше покатерило куче. Доста едър екземпляр от смесена порода, с увиснали уши и тъмна козина, изсветляваща към корема. Гърдите и муцуната му бяха бели. Песът изръмжа и заплашително оголи зъби. Задните му крака се стегнаха за скок. Откъм предната част на къщата се разнесе лай.
Две кучета?
Песът пред него скочи от плота и избяга през вратата. Той се върна във вестибюла точно навреме, за да зърне друго куче, което изскочи през прозореца. От гърдите му излетя въздишка на облекчение.
Рамзи.
Сякаш вятърът оформяше гласни и съгласни, превръщаше ги в говор. Тих и неясен, но говор. Наистина ли беше така? Прогони тези глупости с огромно усилие на волята и започна оглед на стаите от другата страна на вестибюла. Още увити с чаршафи мебели, още подгизнали от влага тапети. Само старото пиано не беше покрито. Покритите със зебло картини на стената приличаха на заковани прозорци. Той се приближи и повдигна зеблото. Литографии, изобразяващи различни моменти от Гражданската война. Едната от Монтичело, другата от Маунт Върнън.