— Трябва да прекратим това — извика тя, опитвайки се да надвие рева на моторите.
— Съгласна съм, но след като разберем какво има там.
Гласът на Кристел беше по-студен от въздуха в кабината.
— То е без значение — не се отказа Доротея.
— Само за теб. Ти цял живот си мислила как да прехвърлиш семейното състояние на скъпия си Георг.
Сърцето на Доротея се сви при тези думи.
— Защо го мразеше толкова? — попита тя.
— Защото олицетворяваше всичко, което не можех да имам, мила сестричке.
Доротея усети горчивината в гласа на сестра си. Два дни беше ридала над ковчега на Георг. А Кристел се мярна на погребението и изчезна, без да й поднесе съболезнованията си.
Смъртта на Георг се оказа повратна точка в живота й. Всичко се преобърна. Бракът й, семейството й. И най-вече животът й. Не харесваше жената, в която се превръщаше, но с готовност прие гнева и омразата, които заместиха любимата рожба.
— Не можеш да забременееш ли?
— Интересува ли те?
— Мама знае ли, че не можеш да имаш деца?
— Какво значение има? Вече не става въпрос за деца, а за наследството на Оберхойзер. Него иска семейството ни.
Стана й ясно, че този разговор няма да доведе доникъде. Пропастта помежду им беше прекалено дълбока. Понечи да се надигне, но пръстите на Кристел докоснаха ръката й.
— Не ти поднесох съболезнованията си, защото ти завиждах. Ти поне разбра какво е да имаш дете.
Доротея остана смаяна от дребнавостта на сестра си.
— Бог помага на всички деца, които се раждат. Ти, ти не си способна да се грижиш за деца и може би затова никога няма да имаш.
— Изглежда, и ти не си свършила добра работа, защото синът ти е мъртъв — хапливо отвърна Кристел.
Чудовище!
Доротея сви в юмрук дясната си ръка и я стовари в лицето на сестра си.
Седнал зад бюрото, Рамзи обмисляше предстоящите си действия. Със сигурност щеше да има още интервюта. Погребението на адмирал Силвиан беше насрочено за следващия ден на Националното гробище „Арлингтън“. Отбеляза си да споменава тъжното събитие при следващите си интервюта. Да демонстрирам скръб за изгубения другар. Да демонстрирам скромност, защото съм определен да заема мястото му. Мъка по колегата офицер. Погребението щеше да бъде по устав, с всички почести. Военните най-добре знаеха как да погребват колегите си. Бог е свидетел, че го правеха достатъчно често.
Мобилният му телефон изписука. На екрана се изписа чуждестранен номер, от Германия. Най-после!
— Добър вечер, адмирале — прозвуча мрачен женски глас.
— Очаквах позвъняването ви, фрау Оберхойзер.
— А как разбрахте, че ще се обадя?
— Защото знам, че сте нетърпелива стара кучка, която обича да държи нещата под контрол.
— Такава съм — засмя се тя. — Вашите хора свършиха добра работа. Малоун е мъртъв.
— Предпочитам да изчакам потвърждение на този факт от своите източници.
— Страхувам се, че е невъзможно, защото и те са мъртви.
— В такъв случай проблемът е ваш. Трябва да получа потвърждение.
— Да сте чували нещо за Малоун през последните дванайсет часа? Някакви рапорти, засягащи непосредствената му дейност?
Не беше.
— Видях го как умира.
— Тогава няма какво повече да си кажем.
— Дължите ми отговор на въпроса, който ви поставих. Защо не се върна моят съпруг?
Какво пък толкова, кажи й, рече си Рамзи.
— На подводницата стана авария.
— А екипажът? Съпругът ми?
— Никой не оцеля.
Мълчание.
— Вие видяхте ли подводницата и екипажа?
— Да.
— Разкажете ми какво видяхте.
— Не бихте искали да го чуете, повярвайте ми.
Ново мълчание.
— А защо беше нужно да покривате тази история?
— Подводницата беше строго секретна, мисията й също. По онова време нямахме друг избор. Руснаците можеха да я издирят. На борда имаше само единайсет души и това ни улесни да скрием инцидента.
— Зарязахте ги там, така ли?
— Съпругът ви предварително прие условията. Знаеше за всички рискове.