— А в Америка продължават да твърдят, че немците били безсърдечни.
— Ние сме практични, фрау Оберхойзер. Защищаваме света, докато вие се опитвате да го покорите. Съпругът ви подписа декларация, че осъзнава опасността на мисията. Всъщност тя беше негова идея. Но той съвсем не е първият, направил подобен избор.
Искрено се надяваше, че разговаря за последен път с тази жена. Не му се искаше да чува гробовния й глас.
— Сбогом, адмирале. Надявам се да горите в ада.
Вълнението в гласа й пролича съвсем ясно. Рамзи въобще не се трогна.
— С удоволствие ви пожелавам същото — отвърна той и изключи телефона.
После си отбеляза да смени номера. Само така щеше да е сигурен, че никога повече няма да разговаря с лудата германка.
Чарли Смит обичаше предизвикателствата. Рамзи му възложи нова задача, пета поред. С изричното условие да я изпълни още днес. Без нищо, което да предизвика подозрения. Бързо и чисто убийство, без никакви последствия. Обикновено това не представляваше проблем. Но в този случай беше лишен от работно досие и разчиташе само на няколко бегли описания, получени от Рамзи. А изпълнението на задачата трябваше да се вмести в дванайсет часа. В случай на успех адмиралът бе обещал един силно впечатляващ бонус. Достатъчен, за да плати в брой „Бейли Милс“ и да му останат още много пари за проектиране, ремонт и обзавеждане.
За пръв път от два месеца насам се беше прибрал у дома. Бе успял да дремне няколко часа и вече се беше заел с организацията на новата мисия, когато от кухненската маса се разнесе мелодичен звън. Чарли вдигна телефона и погледна дисплея. Непознат номер, от района на Вашингтон. Може би Рамзи, от резервен номер. Този човек бе разяждан от параноя.
— Търся Чарли Смит — прозвуча женски глас.
Той трепна. Това име се използваше единствено при контактите му с Рамзи.
— Сбъркали сте номера.
— Не, не съм.
— Боя се, че е така.
— Няма да затворя — рече жената. — А онова, което ще ви кажа, би могло коренно да промени живота ви.
— Вече ви казах, че сте сбъркали номера, госпожо.
— Вие убихте Дъглас Скофилд.
По гърба му пробягаха студени тръпки, после той изведнъж разбра.
— Вие бяхте там, с онзи мъж, нали?
— Не бях там, Чарли. Но те работят за мен. Знам всичко за теб.
Той не отговори. Но проблемът беше много сериозен, защото тази жена знаеше името и телефона му. Всъщност проблемът беше катастрофален.
— Какво искаш?
— Задника ти.
Той изпусна къс нервен смях.
— Всъщност искам да го изтъргувам срещу един друг задник — добави жената.
— Нека отгатна. Рамзи, нали?
— Умно момче.
— Предполагам, че няма да ми разкриете самоличността си.
— Напротив. За разлика от теб не водя двойствен живот.
— Тогава коя сте вие, по дяволите?
— Даян Маккой. Заместник-съветник на президента на САЩ по въпросите на националната сигурност.
80
Доловил някакви крясъци, Малоун прекъсна разговора си с пилотите и се втурна към тясната врата на кабината. Погледна надолу, към помещението, което наподобяваше дълъг и полутъмен тунел. Доротея беше наведена над Кристел, която се бореше с коланите, опитвайки се да стане. От носа й течеше кръв. Вернер и Хен се бяха събудили и трескаво разкопчаваха коланите си.
Малоун се плъзна по перилата на тясната стълбичка и хукна към тях. Хен успя да издърпа Доротея от сестра й.
— Шантава кучка! — изкрещя Кристел. — Виж какво направи!
Вернер стисна здраво Доротея. Малоун спря на място.
— Тя ме удари! — проплака Кристел и избърса нос в ръкава си.
Малоун й подхвърли някаква кърпа, която откри на металния стелаж до себе си.
— Трябваше да те убия! — изсъска Доротея. — Ти не заслужаваш да живееш!
— Чухте ли я? — извика извън себе си Кристел. — Тя е луда! Напълно откачена!
— Хей, какво правиш? — попита Вернер, обръщайки се към жена си. — Защо се счепкахте?
— Тя мрази Георг! — задъхано отвърна Доротея, опитвайки се да се освободи от хватката му.
Кристел най-сетне стана. Вернер пусна Доротея и двете лъвици се изправиха една срещу друга. Всяка от тях се опитваше да прецени скритите козове на другата. Малоун ги гледаше с интерес. Облечени по един и същ начин, с еднакви лица, те бяха безкрайно различни.