Дневникът на капитан Форест Малоун.
През годините беше хвърлял по някое око на изпълнените със стегнат почерк страници. Повече от любопитство, отколкото от реален интерес. Но този дневник съдържаше информация за пътешествие, което коренно бе променило живота му. Не беше сантиментален, но някои неща се помнят цял живот. Едно от тях беше пребиваването му под арктическите ледове. Когато последва онзи тюлен. Нагоре.
Изскочи на повърхността и извади фенерчето си над водата. Намираше се в пещера, оформена от скали и лед, с дължината на футболно игрище, но два пъти по-тясна. Бе обляна от пурпурносива светлина. Вдясно от него изсумтя тюленът и скочи обратно във водата. Той вдигна маската на челото си, изплю кислородния шланг и подуши въздуха. После я видя. Конусовидна капсула в яркооранжев цвят, значително по-малка по размери, с добре очертани форми.
НР-1А. Пресвета майко!
Предпазливо заплува към подводницата, която се поклащаше на повърхността.
Вече беше служил на НР-1, което беше и главната причина да бъде изпратен на тази мисия. Добре познаваше подводницата с революционно нов дизайн. Издължена и тънка, с ветроходна мачта в предната част на корпуса с формата на пура. Отгоре беше монтирана хоризонтална покрита платформа от фибростъкло, позволяваща свободно предвижване по дължината на подводницата. Няколко отвора в корпуса позволяваха бързо потапяне на голяма дълбочина.
Той се приближи към подводницата и погали черния метал. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия плясък на водата.
Намираше се близо до носа. Обърна се и заплува покрай десния борд. Откри въжената стълба някъде към средата на корпуса. Добре знаеше, че тя се използва за спускане в надуваемите лодки. Кой ли я беше поставил?
Улови едно от металните стъпала и силно дръпна. Нищо. Стълбата беше добре закрепена. Свали плавниците и прехвърли каишките през лявата си китка. Закачи фенерчето на колана си, хвана стълбата и се измъкна от водата. Изкачи се на платформата и легна да си почине, после смъкна кислородната бутилка и колана с тежестите. Наплиска лицето си със студена вода, ободри се и започна да се катери по командния мостик. Не след дълго стигна до върха на конусообразната кула.
Главният люк беше отворен и капакът висеше встрани. Той потръпна. Дали от студа или от представата за онова, което го чакаше долу?
Тръсна глава и започна да слиза. Подовите панели в дъното на стълбата бяха вдигнати. Насочи фенерчето си към пространството под тях, в което се намираха акумулаторите. Всичко беше почерняло. Ето какво се беше случило — пожар с фатален край. Какво ли бе станало с реактора? Вероятно е бил изключен, защото в подводницата цареше непрогледен мрак.
Промъкна се напред. Креслата бяха празни, инструментите на командното табло — тъмни. Прещрака няколко ключа. Нищо. Нямаше електрическо захранване. Прехвърли се в машинното. Отделението с реактора тънеше в тишина. Насочи се към ъгъла, определен за капитана. Нямаше отделна капитанска кабина, тъй като пространството беше прекалено малко за подобен лукс. В ъгъла имаше само една маса, прикрепена към херметическата преграда. Върху нея лежеше корабният дневник.
Той се приближи към него, разлисти го и потърси последното вписване.
Рамзи го помнеше наизуст.
Лед по пръстите, лед по главата, лед в изцъклените му очи.
О, колко прав е бил Форест Малоун.
Бе приключил издирването по един перфектен начин. Мъртви бяха всички, които днес биха създавали проблеми. Наследството на адмирал Дайлс беше осигурено, неговото — също. В безопасност беше и флотът като цяло. Призраците от НР-1А бяха останали там, където им беше мястото. В Антарктида.
Мобилният му телефон светна, но не издаде никакъв сигнал. Беше изключил звука още преди няколко часа. Погледна екрана. Най-после.
— Да, Чарли. Казвай какво има.
— Трябва да ви видя.
— Невъзможно.
— Направете го възможно. След два часа.
— Защо?
— Имаме проблем.
Рамзи си даде сметка, че говорят по открита линия и трябва да подбират думите си.
— Голям?