Стефани знаеше, че Антарктида е истински кошмар за картографите. Крайбрежието бе обект на постоянни промени, дължащи се на произволната поява и изчезване на ледените масиви. Дейвис бе прав: вероятно щеше да се окаже невъзможно да бъдат открити местата, посетени от Бърд.
— Все пак прегледахме само няколко случайно избрани страници — подхвърли тя. — Няма как да знаем какво съдържат останалите томове.
Вниманието й беше привлечено от друг лист, изпълнен с текст и рисунка на две растения, заедно с корените.
Тя сканира страницата и включи програмата за превод.
Джайра расте на тъмни и влажни места и трябва да бъде изкопана преди лятното разлистване. Изсушени и натрошени на ситно, нейните листа лекуват треска. Но трябва да се внимава тези листа да бъдат абсолютно сухи, без никаква влага. Влажните листа не действат и могат да предизвикат други болести. Най-добри са онези от тях, които са оцветени в яркочервено или оранжево. Те подобряват съня и прогонват кошмарите. Прекалено голяма доза може да причини вреда, затова листата трябва да се приемат внимателно.
Тя направи опит да си представи какво е изпитвал пътешественикът, изправен на безлюдния бряг и отправил поглед към една напълно непозната земя.
— Този склад трябва да бъде запечатан — обяви Дейвис.
— Идеята не е добра, защото Рамзи ще се усети — поклати глава тя.
Съветникът съзря логиката в забележката й.
— Тогава да работим чрез Крос — предложи той. — Той ще ни предупреди в момента, в който някой прояви желание да надникне тук.
Тази идея беше доста по-приемлива. Тя си помисли за Малоун. Вече би трябвало да е близо до Антарктида. Но дали ще поеме по вярната следа?
Тук обаче имаше още работа. И те трябваше да я свършат. Да открият убиеца.
Някъде в огромното, подобно на пещера хале се разнесе звук от затръшваща се врата. Полковник Крос беше поставил охрана в преддверието и тя предположи, че е влязъл именно той. Но по циментовия под прозвучаха стъпките на двама души.
Халето тънеше в мрак. Двамата с Дейвис седяха до малка масичка до вратата на камерата. Осветлението идваше от две слаби крушки на стената. Стефани вдигна глава. Към тях се приближаваше Крос, следван от висок мъж с буйна коса, облечен в тъмносиньо яке и джинси. В лявата горна част на якето се виждаше знакът на президента на САЩ.
Дани Даниълс.
82
Мериленд
22:20 ч.
Рамзи напусна тъмния път и навлезе в гората. Отиваше във фермата в Мериленд, където преди няколко дни се бе срещнал с Чарли Смит. „Бейли Милс“, както я бе нарекъл наемникът.
Не му бе харесал тонът на Чарли Смит по време на телефонния разговор. Нафукан, дразнещ, самодоволен — да. Но ядосан, войнствен, почти истеричен? Не, едва ли. Нещо не беше наред.
По всичко личеше, че в лицето на Даян Маккой Рамзи се беше сдобил с нов съюзник. Дамата му бе струвала внушителната сума от двайсет милиона долара. Слава богу, че се беше погрижил да спести много пари, умно разпръснати в различни точки на света. Почти всички бяха останали след преждевременно прекратени операции или провалени такива. Върху документите за тях стоеше клеймото „Строго секретно“, което означаваше, че разходите не подлежат на финансова проверка. По правилник всички инвестирани средства трябва да бъдат възстановени, но на практика това не се случваше почти никога. Той се нуждаеше от средства, за да плаща на Смит — средства, които минаваха под перото „секретни разследвания“, но нуждите му постоянно нарастваха. А заедно с тях и рисковете.
Както в настоящия случай.
В светлината на фаровете изплува занемарената сграда на фермата. Пред обора до нея беше спряла кола. Никъде не светеше. Рамзи натисна спирачката, извади от жабката автоматичния си валтер и излезе на студа.
— Чарли! — подвикна той. — Ела тук, защото нямам време за глупостите ти!
Очите му свикнаха с тъмнината и успяха да регистрират някакво движение вляво. Без да се колебае за миг, той се прицели и натисна спусъка. Куршумите се забиха в дървото с глух тътен. Долови ново движение. Явно не беше Чарли Смит.