— На лов ли ще ходим? — погледна го любопитно Стефани.
В очите на президента проблеснаха палави искрици.
— О, да — кимна той. — Но хубавото в случая е, че лисицата изобщо не подозира за намеренията ни.
Малоун гледаше как Кристел разгъва една карта на близката маса.
— Мама ми обясни всички детайли — обяви тя.
— А защо точно на теб? — присви очи Доротея.
— Заради хладнокръвието ми, предполагам, въпреки че ме счита за безумна мечтателка, която ще съсипе фамилията.
— Такава ли си наистина? — попита Доротея.
Очите на Кристел се забиха в лицето на сестра й.
— Аз съм Оберхойзер — хладно отвърна тя. — Последна издънка на една стара фамилия, чиято чест съм готова да защищавам.
— Нека се концентрираме в настоящето — обади се Малоун. — Трябва да се възползваме от хубавото време.
Кристел беше донесла по-новата карта на Атлантида — същата, с която Изабел се беше опитала да го подмами в Осо. Сега я виждаше за пръв път и със задоволство установи, че на нея са отбелязани всички бази по крайбрежието, включително „Халворсен“.
— Дядо е бил тук и тук — поясни Кристел и посочи точките, отбелязани с цифрите 1 и 2. — В бележките му пише, че повечето камъни са били открити в пункт 1, въпреки че голяма част от времето си е прекарал в пункт 2. Експедицията е донесла сглобяема къщичка, която трябвало да бъде поставена на мястото, за което са претендирали германците. Решили, че това място ще бъде в пункт 2 — ето тук, близо до бреговата линия.
— Къде се намира то? — попита Малоун, обръщайки се към Тейпърел.
— Знам го с точност — отвърна австралиецът. — На около осемдесет километра западно от тук.
— Къщичката още ли е там?
— Положително. Тук дървото наистина не гние. Обзалагам се, че състоянието й е същото като в деня на построяването й. Особено пък в този регион, който е обявен за защитена зона. В Антарктическия договор той фигурира като „зона от специфичен научен интерес“. Посещението там става само с изричното разрешение на Норвегия.
— Защо? — попита Доротея.
— Крайбрежната ивица е рай за тюлените. Там те се хранят и размножават. Достъпът на хора е забранен. Къщата е построена в една от сухите долини, малко по-навътре в континента.
— Мама твърди, че татко е завел американците до самия пункт 2 — вметна Кристел. — Дядо е искал да се върне там за нови изследвания, но не са му разрешили.
— А ние как можем да бъдем сигурни, че именно това е мястото? — попита Малоун.
В очите й се появиха дяволити пламъчета. Бръкна в раницата и извади тънка шарена книжка с немско заглавие. Той мълчаливо си го преведе: Посещение в Нойшвабенланд: петдесет години по-късно.
— Илюстрованото издание е отпечатано през 1988-а. Дело е на екип, изпратен от някакво немско списание. Мама попаднала на него преди пет години. — Пръстите й започнаха да прелистват страниците. — Ето я къщата.
Показа им великолепна цветна снимка, разположена на две страници. На нея се виждаше сива дървена постройка, разположена в дълбока долина, обсипана с черни камъни, между които блестяха ивици чисто бял сняг. На хоризонта се виждаше гола и мрачна планина. Кристел обърна страницата и добави:
— А това е снимка на вътрешността.
Малоун се наведе над снимката. Нищо особено. Маса с разпръснати върху нея списания, няколко стола, два нара, сандъци, превърнати в рафтове, печка и радиоапарат.
— Нещо да ти прави впечатление? — попита с усмивка Кристел.
Очевидно му връщаше за онова, което й беше причинил в Осо. Той прие предизвикателството и се взря във фотографията. Останалите сториха същото.
Скоро го видя. На пода. Издълбано в една от дъските.
— Символът от корицата на книгата от гробницата на Карл — промълви той.
— Значи това е мястото — усмихна се тя и извади един прегънат лист от книгата. — Ето още нещо.
Оказа се страница от старо списание, пожълтяла от времето. На нея имаше черно-бяла снимка с лошо качество, която също показваше вътрешността на хижата.