Доротея се наведе и огледа камъните в краката си. Хен й помогна с второто фенерче.
— Прав си — обяви след секунди тя. — Това действително са отломки.
— Накъде води този тунел? — попита Кристел.
— Сега ще разберем.
Въздухът беше по-студен в сравнение с този на открито и Малоун погледна термометъра на китката си. Минус двайсет градуса по Целзий. Студено, но поносимо. По отношение на дължината беше прав — тунелът се простираше на седемдесет метра в недрата на планината, а подът му беше обсипан със ситно натрошен кварц.
Преди да се спуснат, бяха пренесли багажа в хижата, включително двете радиостанции. Всеки беше с раница на гърба. От фенерчетата нямаше нужда, фосфоресциращото сияние се оказа достатъчно.
Според приблизителните му изчисления леденият таван свършваше в подножието на планината. Пред тях се издигаше широка арка, оградена от черни и червеникави колони. Сводът между тях беше изпълнен с надписи на непознатия език, на който бяха написани и книгите. Той насочи фенерчето и веднага забеляза, че квадратните стълбове изтъняват към основата си. Гладко полираната им повърхност блестеше.
— По всичко личи, че сме на точното място — отбеляза Кристел.
Малоун пристъпи към две тежки врати е височина близо четири метра. Докосна спираловидната украса на повърхността им и кимна.
— Бронз.
Тежки греди препречваха вратите по ширината им, поддържани от дебели планки. На всяка имаше по шест масивни панти.
Той грабна по-близката греда и рязко я вдигна.
Хен натисна дръжката. Вратата се отвори. Малоун пристъпи прага, чувствайки се като Дороти в замъка на Оз. От вътрешната страна на вратата имаше същата спираловидна украса. Беше достатъчно широка да пропусне цялата група едновременно.
Това, което отвън приличаше на планина, покрита със сняг, на практика се оказаха три върха, разположени в кръг. Пропастите между тях бяха запълнени със синкав полупрозрачен лед — стар, твърд и напълно лишен от снежна покривка. Вътрешността явно някога е била облицована с грубо скрепени помежду си кварцови плочи, наподобяващи огромни оцветени прозорци. Голяма част от тях беше паднала, но онези, които все още бяха на мястото си, даваха достатъчно ясна представа за гениалното строителство. От три широки процепа струяха дебели синкави снопове, достатъчни за осветяването на огромното пространство.
Пред очите им лежеше един град.
Стефани прекара нощта в дома на Едуин Дейвис — скромен апартамент с две спални и две бани в комплекса „Уотъргейт“. Скосените стени, гредите по таваните с различна височина и многобройните ниши създаваха впечатлението за малко странен приложен кубизъм. Лишените от украса стени в цвят зряла круша предизвикваха доста особено, но не и неприятно чувство. Дейвис обясни, че не е пипал нищо и постепенно е свикнал със скромното обзавеждане в жилището си.
Бяха се прибрали във Вашингтон на борда на „Марийн 1“ заедно с президента и бяха успели да поспят няколко часа. Тя взе душ, а Дейвис я заведе да си купи дрехи в един бутик. Доста скъпо се оказа, но тя нямаше друг избор, тъй като онова, е което беше тръгнала от Атланта, беше в доста окаяно състояние. Бе заминала за Шарлот с увереността, че нещата ще приключат за двайсет и четири часа, но те се бяха проточили вече цели три дни. И краят не се виждаше. След душа и бръсненето Дейвис се преоблече в тъмносин панталон и бледожълта риза. Лицето му все още носеше следи от битката с убиеца, но вече изглеждаше доста по-добре.
— Можем да хапнем долу — предложи той. — Аз го правя постоянно, защото не мога да си сваря дори едно яйце.
— Президентът наистина ти е приятел — подхвърли тя, усещайки, че събитията от изтеклата нощ не излизат от главата на съветника. — Заради теб се излага на голям риск.
— Знам — пусна крива усмивка Дейвис. — Сега е наш ред.
Стефани не можеше да скрие възхищението си от този мъж. Оказа се, че той няма нищо общо е представата, която си беше изградила за него. Доста безразсъден по отношение на личната си безопасност, но в замяна на това всеотдаен.
Телефонът иззвъня и Дейвис вдигна слушалката. И двамата очакваха това обаждане. Дълбоката тишина в апартамента й позволяваше да чува всяка дума.