— Едуин — рече Даниълс. — Разполагам с координатите.
— Нека ги чуя.
— Сигурен ли си? Това е последният ти шанс. Имай предвид, че може и да не се върнеш.
— Дайте ми координатите.
Тя се сви. Президентът беше прав. Наистина имаше опасност да не оцелеят.
— Нека просто го направим — затвори очи Дейвис, замълча за момент и през стиснати зъби добави: — Сър…
— Добре, пиши.
Дейвис грабна лист и молив от плота до себе си и задраска.
— Много внимавай, Едуин — приключи с лека въздишка президентът. — Там има много неизвестни.
— И не може да се вярва на жени, нали?
— Радвам се, че го казваш ти, а не аз — засмя се Даниълс.
Дейвис остави слушалката и се втренчи в нея. Очите му излъчваха цял калейдоскоп от емоции.
— Ще трябва да останеш тук.
— Не си познал! — тръсна глава тя.
— Не си длъжна да го правиш.
Хладната му забележка я накара да се изсмее.
— Откога, Едуин? Нали ти беше този, който ме вкара в тази бъркотия?
— Сбърках.
Тя се приближи до него и докосна израненото му лице.
— В Ашвил щеше да убиеш невинен човек, ако не бях аз.
— Даниълс има право — нежно хвана ръката й той. Пръстите му трепереха. — Нещата са абсолютно непредвидими.
— По дяволите, Едуин. Целият ми живот е такъв.
86
Обикаляйки света, Малоун беше виждал много забележителности — съкровището на тамплиерите, Александрийската библиотека, гробницата на Александър Велики. Но всичко бледнееше в сравнение с гледката, която се разкри пред очите му.
От двете страни на широка, настлана с плочи улица бяха наредени сгради с различна форма и големина, прилепени плътно една до друга. По-малки алеи я пресичаха на равни интервали. Селището беше сгушено сред гнездо от скали, издигащи се на петдесет-шейсет метра във въздуха. Най-отдалечените от тях бяха на разстояние близо две футболни игрища. Още по-впечатляващи бяха вертикалните, гладко полирани стени на огромните монолитни блокове, плътно покрити със символи, надписи и рисунки. Лъчът на фенерчето му попадна върху най-близката от тях — жълтеникав пясъчник, прорязан от зелени нишки с черни ръбове. Ефектът беше поразителен. Сякаш не бяха в утробата на планината, а в хубава къща с мраморни стени.
От двете страни на улицата се издигаха каменни колони, върху които имаше блокове фосфоресциращ кварц. Наподобяваха улични лампи, излъчващи тайнствено сияние.
— Дядо е бил прав — прошепна Доротея. — Този град наистина съществува.
— Естествено — каза на висок глас Кристел. — Той за всичко е бил прав.
Малоун ясно долови гордостта и вълнението й.
— Всички го мислехте за фантазьор — добави тя. — Мама постоянно го упрекваше, не вярваше и на татко. А те се оказаха истински ясновидци и всичките им догадки се потвърдиха.
— Откритието им ще промени света! — добави развълнувано Доротея.
— За което ти нямаш никаква заслуга — не пропусна да я ухапе Кристел. — Винаги съм вярвала в теориите им и бях твърдо убедена, че ще доведат до нещо голямо. А ти и всички останали им се присмивахте. Вече никой няма да се присмива на Херман Оберхойзер.
— Да оставим хвалебствените слова и да разгледаме — предложи с твърд глас Малоун и ги поведе по широката улица.
Надничаше и в пресечките, дотолкова доколкото му позволяваше светлината на фенера. Обзе го някакво странно предчувствие, но любопитството го тласкаше напред. Имаше чувството, че от къщите всеки момент ще излязат хора, за да ги посрещнат, но тишината се нарушаваше единствено от стъпките им.
Сградите бяха квадратни или правоъгълни, изградени изцяло от прецизно изрязани каменни блокове, наредени един върху друг без никакъв хоросан. Под светлината на фенерчетата се появяваха ярко оцветени фасади. Преобладаваха ръждивочервеното, кафявото, синьото, жълтото, бялото и златистото. Полегатите покриви имаха фронтони, изписани със спираловидни символи и непознати думи. Всичко изглеждаше подредено, чисто и практично. Антарктическият фризер беше свършил добра работа — всичко беше в отлично състояние въпреки някои следи от геологична дейност. Част от кварцовите блокове на уличните стълбове бяха паднали, подобна съдба беше сполетяла някои външни стени.