Нещо привлече вниманието му. Тъмно петно в подножието на една от светещите колони. Спря на място. Доротея стори същото.
Шапка? Тук? Изглеждаше много странно на фона на древния, напуснат от обитателите си град.
Малоун пристъпи натам. Син плат. До болка познат. Наведе се над него. Над козирката бе извезан надпис.
ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ НА САЩ НР-1А
Пресвета Майко!
— Не може да бъде! — ахна Доротея, също прочела надписа.
Малоун обърна кепето от вътрешната страна. Там, с черно, беше изписано името ВОТ. В паметта му изплува списъкът от доклада от разследването. В него определено фигурираше и името Дъг Вот, помощнк-механк. Член на екипажа на НР-1 А.
— Малоун.
Гласът на Кристел прозвуча някъде отдалеч, отеквайки в затвореното пространство.
— Малоун.
— Къде си? — изкрещя той, светкавично завърнал се в реалността.
— Насам.
Стефани веднага прецени, че трябва да се изтеглят от това крайно неподходящо за конфронтация място.
Стъпките горе принадлежаха на един човек и бързо се отдалечаваха към другия край на къщата. Стефани пъргаво изкачи стъпалата, спря и предпазливо надникна. Стаята беше празна и тя се измъкна от дупката. Обърна се и направи знак на Дейвис да заеме позиция от другата страна на вратата към коридора. После предпазливо надникна. Нищо.
Дейвис излезе пръв и се насочи към входното антре. Тя го последва. Нещо в дъното помръдна. Близо до вратите, които най-вероятно водеха към трапезарията и кухнята. Появи се жена.
Даян Маккой. Точно според предвижданията на Даниълс. Тя се насочи право срещу нея, а Дейвис напусна укритието си.
— Танго и Кеш — подхвърли Маккой. — Май мъничко закъсняхте, а?
Беше облечена в дълго вълнено палто, под което се виждаха риза, панталони и ботуши. Ръцете й бяха празни, а ритмичното почукване на токчетата й по дъските отговаряше на онова, което бяха чули в мазето.
— Имате ли представа каква каша забъркахте, пъхайки си носа където не ви е работа? — попита Маккой.
— Въобще не ми пука! — изръмжа Дейвис и насочи пистолета си в гърдите й. — Ти си предателка!
Стефани не помръдна.
— Е, това вече не е хубаво — обади се мъжки глас зад гърба й.
Тя рязко се завъртя. На прага на вратата отляво се беше изправил дребен и жилав мъж с автоматичен ХК53, насочен в тях. Стефани отлично познаваше качествата на това щурмово оръжие. Четирийсет патрона в пълнителя, които могат да бъдат изстреляни за няколко секунди и да причинят фатални поражения. Знаеше и кой го държи.
Чарли Смит.
Малоун натика шапката под колана си и хукна напред. Полегатите стълби плавно се спускаха надолу към висока сграда с колони в срещуположния край на площада. От двете й страни бяха подредени статуи и скулптурни групи, други каменни фигури красяха горната част на многобройните квадратни колони.
Кристел стоеше под колонадата на входа. Ръката й беше отпусната покрай тялото, пръстите й стискаха пистолет. Бе проверил и нейния багаж, но оръжието явно е било скрито в дрехите й. Нямаше как да я обискира, без да предизвика подозренията на останалите, които очевидно го считаха за глупак. Освен това не искаше да губи предимствата, които му носеше тяхното отношение.
— Какво става? — задъхано попита той.
— Хен застреля Вернер.
Доротея тихо ахна зад гърба му.
— Защо?
— Мисли, скъпа сестро. Чии заповеди изпълнява Улрих?
— На мама?!
Нямаше време за семейни спорове.
— Къде е Хен? — остро попита Малоун.
— Бяхме се разделили. Аз се появих в момента, в който той застреля Вернер. Извадих пистолета и стрелях по него, но той успя да избяга.
— Защо носиш пистолет?
— Добре че го взех. Не си ли съгласен?
— Къде е Вернер? — попита с рязък тон Доротея.
— Там вътре — махна с ръка Кристел.
Доротея хукна нагоре по стълбите, а Малоун я последва. Вратата беше обвита в нещо като тънка ламарина. Зад нея се появи продълговата зала с висок таван и покрити със златни и сини плочки стени. На пода имаше няколко малки басейна с огладени камъчета по дъното, всеки ограден с отделен парапет. Рамките на прозорците бяха от бронз, по стените блестяха мозайки, които изобразяваха пейзажи, животни, млади мъже с къси полички и жени с плисирани рокли. Последните носеха купи и кани, с които пълнеха басейните. Малоун беше забелязал медните фронтони и среброто на колоните отвън. А тук имаше изобилие от бронзови котли и сребърни съдове. Стана му ясно, че този древен народ бе използвал металургията като някаква форма на изкуство. Таванът беше изцяло от кварц; широката арка бе стъпила на здрави колони по протежение на цялата зала. Отточните тръби по стените и дъното на басейните показваха, че някога те са били пълни с вода. Явно това тук е било обществена баня, помисли си той.