За целта измъкна валтера, свали предпазителя и навря дулото в лицето на Смит. Беше с двайсетина сантиметра по-висок и това му позволяваше да го гледа от горе на долу.
— Внимавай да не прецакаш нещата, Чарли! — заплашително изръмжа той. — Позволявам ти да мелиш глупости, но сега ме чуй добре: не прецаквай нещата!
Смит театрално вдигна ръце.
— Не ме бийте, госпожице Скарлет, моля ви! Много ви моля…
Изрече тези думи с изтънял глас, груба имитация на актрисата в стария филм.
Рамзи не обичаше расистките закачки и дулото остана на сантиметър от лицето на Смит.
— Хей, адмирале, я се стегни — ухили се Чарли.
А Рамзи неволно се запита какво може да изкара от релсите тоя тип. После прибра пистолета.
— Имам един въпрос — обади се след секунда Смит. — Много сериозен въпрос.
Рамзи очаквателно го погледна.
— Боксерки или слипове?
Мили боже! Рамзи се обърна и напусна стаята.
— Кажи, адмирале — изкиска се зад гърба му онзи. — Боксерки или слипове? Или си от онези, които си развяват карантиите? Според Си Ен Ен десет процента от гражданите на тази страна не носят бельо. Аз съм един от тях. Обичам да ми е проветрено.
Рамзи продължаваше да крачи към изхода.
— Нека силата да е с теб, адмирале — извика зад гърба му Смит. — При джедай като мен няма празно. Бъди спокоен. Докато мигнеш, всички ще бъдат мъртви.
9
Малоун напрегнато се огледа. В момент като този всеки детайл има значение. Вдясно зееше отворена врата, зад която цареше мрак.
— Тук сме само ние — отгатна тревогата му домакинята.
Английският й беше добър, с лек немски акцент. Ръката й направи леко движение и жената от лифта тръгна към него, опипвайки отока на лицето си, причинен от неговия ритник.
— Надявам се, че някой ден ще имам шанс да ти го върна — рече тя.
— Вече получи този шанс, успявайки да ме примамиш тук — поклати глава той.
Жената доволно се усмихна, подмина го и затвори вратата след себе си.
Малоун насочи вниманието си към спътницата й. Висока, с отлична фигура и пепеляворуса, късо подстригана коса. Гладка бяла кожа, с едва доловим розов оттенък. Очите й имаха цвят на кафе с мляко и излъчваха някаква особена съблазън. Беше облечена с дънки, бежов пуловер с висока яка и сако от агнешка вълна. Излъчваше аристократизъм, който будеше безпокойство. Беше разкошна жена и го знаеше.
— Коя си ти? — попита той и измъкна пистолета от джоба си.
— Уверявам те, че не съм заплаха за теб — отвърна жената. — Желанието да се срещнем ми донесе немалко неприятности.
— С пистолета все пак се чувствам по-добре, ако нямаш нищо против.
— Както искаш — сви рамене тя. — Отговарям на въпроса ти, казвам се Доротея Линдауер и живея наблизо. Произхождам от старо баварско семейство, чиито корени стигат чак до фамилията Вителсбах. Ние сме от рода Оберхойзер. Свързани сме с планината. Както и с този манастир. Дотолкова, че бенедиктинците ни дават известна свобода.
— Като например да организирате убийство, а после да подмамите убиеца в сакристията им?
Линдауер леко сбърчи веждите.
— И това се случва. Не много често все пак.
— Откъде разбра, че точно в този ден ще бъда в планината?
— Имам приятел, който ме информира за всичко.
— Нуждая се от по-добър отговор.
— Проявявам интерес към съдбата на американската подводница „Блейзък“. Много искам да разбера какво всъщност се е случило. Предполагам, че вече си прочел доклада от разследването. Научи ли нещо ново?
— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори Малоун и се обърна към вратата.
— Ние с теб имаме нещо общо — подхвърли тя.
Той не намали ход.
— Бащите ни са били сред екипажа на онази подводница.
Стефани натисна един бутон на стационарния телефон. Все още беше в кабинета си в компанията на Едуин Дейвис.
— Търсят ви от Белия дом — прозвуча гласът на един от помощниците й.