— Обратно към входа — заповяда Смит и вдигна пушката.
Върнаха се в антрето с двете дълбоки ниши.
— Имаш сериозен проблем — подхвърли Стефани.
— Аз пък мисля, че ти имаш проблем — заядливо отвърна Смит.
— Нима? Наистина ли се готвиш да убиеш двама помощник-съветници по националната сигурност и високопоставен служител в Министерството на правосъдието? Според мен едва ли ще понесеш последиците от един такъв акт. Докато ситуацията с Рамзи е съвсем друга. На кого му пука, че си го гръмнал? Със сигурност не и на нас. Дори обратното — доволни сме, че се отървахме от него. Никой няма да ти търси сметка. С нас положението е различно.
Веднага забеляза, че доводите й попаднаха на благодатна почва.
— Винаги си бил крайно внимателен — продължи да го обработва тя. — Което е и отличителната ти черта. Никакви следи, никакви улики. Ако ни застреляш сега, би било рязко отклонение от начина ти на действие. Не забравяй и още нещо: ние също бихме могли да се възползваме от услугите ти. В крайна сметка ти си отличен специалист.
— Стига бе — усмихна се Смит. — Силно се съмнявам, че някога ще се възползвате от услугите ми, затова дайте да говорим сериозно. — Той посочи Маккой. — Дойдох да й помогна да си реши проблема. Тя ми плати десет милиона долара и ми позволи да убия Рамзи, което определено ме кара да се чувствам задължен. Желанието й беше да ви ликвидирам, но сега виждам, че не е добра идея. Мисля, че ще бъде най-разумно да се оттегля.
— Разкажи ми за Милисънт — рече Дейвис.
Стефани се учуди на спокойствието му.
— Толкова ли е важно? — вдигна вежди Смит.
— Да, за мен е важно. Бих искал да ми разкажеш за нея, преди да си тръгнеш.
Доротея се плъзна към вратата, притиснала гръб към дясната стена. Нищо не нарушаваше тишината в полутъмния коридор. Тя предпазливо надникна вътре. Стаята беше малка, не повече от десет квадратни метра. До стената отсреща забеляза сгърчена фигура, смътно очертаваща се на слабата светлина.
Загърнат в одеяло мъж, облечен в син найлонов комбинезон. Седеше облегнат на стената, с кръстосани крака. Главата му беше наклонена наляво, а очите му я гледаха, без да мигат.
Доротея предпазливо пристъпи напред. Млад човек, ненавършил трийсет, с продълговато лице и сплъстена кестенява коса. Мъртъв от години, но напълно съхранен. Сякаш всеки момент щеше да й проговори. Връхна дреха липсваше, но кепето му беше идентично с онова, което откриха навън. ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ, НР-1А.
Баща й винаги я беше предупреждавал за опасността от премръзване по време на лов. Човешкият организъм е устроен така, че да съхрани кръвоснабдяването на най-важните органи, включително и чрез жертване на периферията — пръсти, ръце, нос, уши, брадичка и бузи. Но когато студът продължава и спасението не идва, белите дробове се напълват с кръв и сърцето спира. Смъртта настъпва бавно и безболезнено, но агонията е продължителна, тъй като човекът остава в пълно съзнание докрай. Кой бе този нещастник?
Някакъв шум отзад я накара да се обърне. В стаята оттатък коридора се мярна тъмна сянка. На не повече от двайсет метра. Неясните й контури запълниха рамката на вратата.
— Какво чакаш, сестро? — подвикна Кристел. — Хайде, ела да ме хванеш!
Малоун долови гласа на Кристел, зави наляво и пое по друг дълъг коридор, който свършваше петнайсетина метра по-нататък. Придвижваше се бавно, надзъртайки през отворените врати на стаите от двете си страни. Пак складове и работилници, които не съдържаха нищо интересно.